— Съпругът ви някога пил ли е лекарства против болка, изписани с рецепта? — попитах Джоана.
— Заради гърба — отвърна тя. — Инцидент с велосипед, когато е бил на двайсетина години. Имаше счупени прешлени.
— Оксикодон?
Тя кимна, а моите подозрения се увеличаваха. Не е необичайно хора, които злоупотребяват с оксикодон, да минат на по-евтини опиати. На улицата хапче от 80 милиграма може да стигне осемдесет долара, а пакетче хероин струва много по-малко.
— Чист е над десет години — каза ми Джоана.
— Но е бил под стрес. Знаете ли защо?
— Той ме изолираше. Изчезваше и не казваше къде отива или къде е бил. — Тя не откъсваше очи от рецептите на кухненския плот.
— Вие ли почистихте вътрешността на чекмеджета? — попита Марино, но тя не отговори. — Вие ли бяхте или Джамал?
— Не знам. Може да е той. Казах ви, че беше параноичен, тревожеше се, че някой го преследва.
— Кокаин? Хероин? Какво употребяваше?
— Нищо. Казах ви.
— Нищо? — Марино хвърли бележника и писалката си на масичката. — И от кого се е притеснявал, че може да намери нещо?
— От полицията — отвърна тя. — Тревожехме за това дни наред. Затова бях толкова сигурна за причината за обаждането. Помислих си, че е заради това.
Погледнах към телефона си, на който пристигна съобщение.
— За какво по-точно?
„Стари белези по краката били покрити с татуировки.“ Това успя да ми каже Ан до този момент, но беше достатъчно.
Нари е употребявал наркотици и се е опитвал да прикрие следите от игли с татуировки. На пръв поглед не виждах нищо, което да сочи към скорошна употреба. Но това не означаваше, че е бил приключил с тази част от живота си.
„Вече направихте ли му тестове на кръвта?“, написах й в отговор.
„Тъкмо се приготвям да го направя.“
— Не разбирам какво ми казвате за полицията — притисна Марино Джоана.
— Те ни преследваха без причина! Много искаха този път да нагласят обвиненията. Имате ли представа какво е да минеш през нещо такова?
— Това са го правили ФБР — подчерта пак Марино. — Не сме били ние.
Тя избърса лицето си и пак долових мирис на краставица. Спомних си миризмата на белина и я попитах за нея. Дали тя или съпругът й за използвали нещо с хлор, може би белина за почистване на чекмеджетата. Тя каза, че не. Казах й, че мокрите кърпички в боклука ще бъдат тествани в моята лаборатория. Тя стана унила, но не промени отговорите си за белината. Била алергична към нея. Изприщвала се. Никога не държали белина в дома си.
— Джамал мислеше, че някой го следи — каза тя. Човек с шапка и черни очила карал до колата му. Смяташе, че пак са ФБР. Една нощ стана до тоалетната и през прозореца видя лице. След това започна да пуска всички пердета.
— Кога започна да се чувства така? — Марино взе бележника и продължи да си води бележки.
— Преди няколко месеца.
— И затова изведнъж решихте да се преместите?
— Не. — Разказа ни, че момчето, с което говорила, се казвало Лео Ганц.
Бил на петнайсет години, първа година в академия „Емерсън“ — гимназията, в която Нари преподавал музика, а Джоана работила като психолог. През януари Лео бил пратен в кабинета й заради лошо поведение. Започнал да носи алкохол в училище. Надраскал кола с ключове и отговарял на учителите. В началото на май бил изключен от отбора по тенис, след като се появил на тренировка пиян и ударил треньора с топка толкова силно, че му разкървавил носа.
— Изведнъж му се появи много свободно време, защото не тренираше, а сега е и във ваканция — обясни Джоана. — Беше отегчен, самотен. Започна да минава с велосипеда си покрай дома ни непрекъснато. Анджи…
— Анджелина Браун — обади се Марино, — съседката ви от горния етаж.
— Да — потвърди Джоана. — Тя го виждаше от прозореца си. Бюрото й е пред прозореца и тя го гледаше как минава напред-назад пред къщата.
— Може би той е преследвал съпруга ви? Това хрумна ли ви?
— Лео все още няма книжка, нито достъп до кола.
— Влизал ли е в апартамента ви?
Погледнах надолу към съобщението, което получих от специалиста по огнестрелни оръжия Лиз Райтън, докато Джоана разказваше, че винаги говорела с Лео навън. Никога не бил влизал.
— Опитвах се да му помогна. — Тонът й стана стоманен, а аз не се издавах, че това, което четях, беше поразително, едновременно добро и ужасно.
Имаме много вероятен кандидат. Това бе предпазливият начин на Лиз да ми каже, че имаме сведения от Националната интегрирана балистична информационна мрежа. Сравнението между дигиталните изображения от Ню Джърси и фрагмента, който Мачадо бе занесъл в лабораторията, показваха, че размерите и нарезите на оръжията съвпадат. Било е използвано същото оръжие.