Нито необърната възглавница. Преди да си тръгнем от апартамента, той отново го претърси, гледаше под матрака, под мебелите и килимите, във възглавниците — всичко, което можеше да послужи като скривалище. Претърси и хондата и събърбана. Марино събра отпечатъци от пръсти и улики от всичко, което не се движеше.
Взе ДНК проба и когато напръска с химикал китарите, те просветнаха за кратко. Същото стана и с празните калъфи на леглото и кашона, в който, изглежда, бе ровено, както и с кондомите и имодиума под мивката. Всичките грееха в синкаво бяло, фалшив положителен резултат за кръв, типична реакция към белината.
Той гледаше в огледалото и на лицето му се появи гневно изражение. После намали.
— Какво има? — попитах.
— Не мога да повярвам. — Намали още, вече направо пълзеше. — Същият кретен — каза той.
Погледнах в моето странично огледало и познах пикапа от по-рано днес, когато Марино се спречка с младежа с прахосмукачката за листа. Сив с много хром, форд супер дюти, по-стар модел, вече изчукван.
Задмина ни по дясната лента. На вратата имаше лого на автосервиз и телефонен номер. Шофьорът беше със светла кожа и къса тъмна коса. Не виждах никой друг с него, нито следа от инструменти за поддържане на морави.
— Това не е хлапето с прахосмукачката за листа, което видяхме по-рано. — Замислих се. — Регистрационният номер същият ли е?
— Напълно съм сигурен.
— На пикапа, който видяхме на моята улица, пишеше „Поддръжка на морави — Сони“.
Марино й подаде блекбърито си със снимката, която бе направил тази сутрин. Табелата беше същата като на сивата кола, която току-що ни подмина. Телефонният номер беше същият. Пикапът вече беше далеч пред нас в дясната лента с включен десен мигач.
— Магнитно лого — реши Марино. — От онези, които се слагат и махат. Това трябва да е. Сутринта определено пишеше „Поддръжка на морави — Сони“ и под логото имаше телефонен номер. Може да има и повече от един бизнес с един и същ телефон.
— Тогава защо не ги рекламира всичките на едно и също лого?
— Може гадното хлапе да няма нищо общо с това — каза Марино. — Може би просто е чистело тротоара край мястото, където е бил паркиран пикапът.
Това обясняваше защо не се притесни, когато Марино налетя като полудял и започна да снима регистрационния номер и да го заплашва. Помислих си го, но не му го казах.
— Виждала ли си друг път същия пикап в квартала си? — попита ме той.
— Не си спомням, но това нищо не означава. Рядко съм си у дома през деня.
Марино наблюдаваше сивата кола, докато тя завиваше по Харвард Бридж, и го виждах, че обмисля дали да я последва. Вместо това завихме наляво по Одри Стрийт към паркинга на жилищния блок на Масачузетския технологичен институт, където спряхме.
— Вероятно не е нищо особено, но не искам да рискувам — каза той. — И не искам шофьорът да си мисли, че му обръщаме внимание.
— Ти намали, за да може той да ни задмине — припомних му.
— Той няма представа, че това има нещо общо с него.
Не бях убедена, че е така. Марино си спомни за инцидента тази сутрин и отново се ядоса. Ако шофьорът на пикапа беше наблюдателен и можеше да чете по устните, със сигурност е видял как Марино гледа кръв нишки и ругае. Но и това не му казах, докато се оглеждах наоколо. Пред нас бяха спортните площадки и футболното игрище на Масачузетския технологичен институт. От другата страна на реката се виждаха старите тъмночервени тухлени къщи със сиви покриви на Бак Бей.
В очертанията на Бостън в далечината се открояваха кулата Пруденшъл и нейната антена, стърчаща като рицарска пика, и малко по-високата сграда на Джон Хенкок, в чиято стъклена повърхност се отразяваха облаците. Към хоризонта светлината се променяше както ставаше винаги над големи водни пространства. Река Чарлс течеше на североизток и навлизаше в района на пристанището, след това обикаляше летище „Логан“ и бариерните острови, преди се влее в залива, и да се смеси накрая с океана. Спомних си какъв прекрасен пролетен ден беше. Небето беше яркосиньо, дърветата и тревата — наситенозелени.
Точно в този миг с Бентън трябваше да сме в самолета за Форт Лодърдейл. Спомних си и за апартамента, който бе наел на брега — изненадата ми за рождения ден. Доколкото познавах вкуса му, той щеше да е изключително изискан. Ала бързо прогоних тези мисли от главата си, защото няма никаква полза да си представяме какво е щяло да се случи. Вече знаех, че едноседмичната ни ваканция ще бъде отложена, а за нас това е все едно да бъде напълно отменена. Нашите почивки не бяха тогава, когато заминавахме някъде, а когато спираха да се случват лоши неща, и то достатъчно дълго, че да нямаме за какво да се притесняваме.