Изпратих му съобщение. „Добре ли си? Пътувам към центъра. Трябва да поговорим.“
— Имам усещането, че нещо не е наред. — Марино все още мислеше за пикапа. — Бях само на няколко пресечки от мястото, на което бе застрелян Нари, да не говорим, че до къщата ти бяха оставени монети, които може да са лъснати в барабан като гилзите.
Той се обади на диспечерката по радиостанцията и я помоли да провери регистрационния номер.
— Да видим какво ще излезе. — Пак погледна снимките на блекбърито си. — Може ли да набереш този номер. — И той прочете телефона, изписан на пикапа.
— Не е добра идея да намесваме моя телефон.
— Номерът ти е скрит.
— Няма значение, не искам да бъда записана как се обаждам на номер, който няма нищо общо с това, за което отговарям. Ако възникне проблем, трудно ще го обясним. А адвокатите винаги дебнат за проблеми.
По-важното беше, че не бях подчинена на Марино, не отговарях пред него, не му бях и партньор. Но той все го забравяше. Прочетох му номера и той го набра. След няколко секунди се чуха две позвънявания и някой вдигна.
— Ало? — каза женски глас в слушалката.
— „Поддръжка на морави — Сони“ ли е?
— Моля? С кого се опитвате да се свържете?
Марино повтори и жената отвърна, че е станала грешка. Той й каза кой е.
— Полиция ли? О, боже. Нещо станало ли е? — Звучеше объркана и разтревожена. — Да не е заради Джони? Защо ми звънят от полицията в Кеймбридж? Ние живеем в Карлайл… Аз. Искам да кажа, че аз не живея в Кеймбридж, живея в Карлайл.
— Госпожо, извинете, че ви притеснявам. Чудя се дали са ви се обаждали и други хора, които си мислят, че звънят на „Под дръжка на морави — Сони“ или може би на автосервиз? Номерът ви е изписан на вратата на един от пикапите им.
— Сигурно бъркате.
— Не, не бъркам. Това е телефонът. — И той й го изрецитира.
— Не знам какво да мисля. Имаме този номер от повече от двайсет години. Това е домашният ни телефон… моят домашен телефон. Е, ако проверите в телефонния указател, ще видите, че е записан на името на покойния ми съпруг доктор Джон Л. Анджиърс.
Трябваше ми малко време да го осмисля. И тогава прозрението се стовари върху мен.
12.
Вдовицата на доктор Джони Анджиърс каза, че вече не вдига телефона, ако не знае кой се обажда.
— Но току-що вдигнахте — припомни й Марино любезно. Не бе агресивен с нея. — А не ме познавате, нали така?
— Не съм сигурна защо го направих. Не помислих. Намирала съм странни съобщения на гласовата поща и може би това, което казвате, ги обяснява. От време на време се обаждат хора, които искат да им се подрежат дърветата, да им се сложат чимове. Днес по-рано звънна някой, който искаше да му се поправи колата. Ако стигнат до мен, затварям веднага. — Звучеше разстроена. — Ще трябва да си сменя телефона, а не искам. Не искам да сменям номер, който имаме от двайсет години.
— Кога започнаха тези обаждания? — попита Марино.
— Отскоро. Последните няколко седмици.
— Как се казвате, госпожо?
— Сара Анджиърс.
Проверих календара на телефона си. 28-ми април, понеделник. Върнах се назад в спомените си и изрових случая от паметта си. Трудно бе да го забравя. Беше ми се сторил особено трагичен и разтърсващ и дадох на Сара Анджиърс всичкото време, което й бе необходимо, когато дойде в кабинета ми, за да обсъдим смъртта на съпруга й. Беше висока и стройна и си бе направила труда да се облече като за църква или симфоничен концерт. Носеше елегантен костюм, а косата й беше с хубава прическа. Спомних си я като жена с ясна мисъл, учтива и напълно съсипана.
Каза, че винаги се притеснявала, когато съпругът й отивал сам на поход в Истабрук, хиляда акра дива местност с гори, хълмове и черни пътища. И че ставал малко неуправляем, когато си наумял да ходи там. Описа ми колко много обичал да върви по „пътеката“, както я наричал, от двора им в Карлайл до езерото Хътчинс край Конкорд.
Когато преглеждах тялото му в гората, където бе починал, бях много близо до блатото Фокс Касъл и доста далеч от езерото Хътчинс край Конкорд. Мобилният му телефон не е имал обхват и десетките обаждания до жена му и до 911 бяха пропаднали. Имаше ги в регистъра му с изходящите позвънявания, както и съобщение до съпругата му, което не бе предадено. Пишеше й, че му е студено и е изтощен, затова намерил място, на което да поседне. Бил се изгубил и се стъмвало. И винаги щял да я обича. Полицията нямаше за какво да се захване, освен за обичайния му маршрут за поход, който беше на около три километра от мястото, на което се бе отклонил.