Ако не бях попълнила доклада от аутопсията и смъртния акт така, както го направих, вдовицата на Джони Анджиърс щеше да бъде принудена да продаде къщата им и да спре финансовата помощ за внуците в колежа и университета. Имах много голямо оправдание да се погрижа това да не се случва, а и изпитвам дълбоко презрение към алчните неетични застрахователни компании. Непрекъснато виждах как ограбват и съсипват хора и за нещастие, сблъсъците ми с Ти Би Пи не бяха от вчера.
— Надявам се, че случващото се по никакъв начин няма да й навреди — отбелязах, докато Марино се опитваше да набере някакъв номер, но попадаше на гласова поща. — Трябва да тръгваме към кабинета ми — добавих, тъй като продължавахме да седим на паркинга.
— Да навреди на госпожа Анджиърс? Защо надписите на пикапа ще й навредят? Тя няма вина за това.
— Застрахователната компания. Всичко, което привлича вниманието към нея или съпруга й, може да се окаже пагубно. — Бях благодарна, че не се обадих от моя телефон на номера, който в крайна сметка се оказа неин.
Ти Би Пи щяха да заподозрат нещо.
— Тя получи правото да вземе парите от застрахователите, но очевидно още не ги е получила — добавих.
— Откъде знаеш какво е получила?
— Един от детективите им се обадил на Брайс онзи ден и искал да си уредим среща по случая. Този път да се видим лично. Не биха го направили, ако още не се бореха.
— Ще се видиш ли с тях?
— Все още не сме насрочили среща, тъй като се предполага, че съм извън града. Брайс им даде възможните дати и след това не сме се чули с тях, но това е типичният им начин на действие. Колкото повече протакат, толкова по-добре за тях. Единственият човек, който бърза, е този, на който му трябват пари.
— Лайнари. — Марино се опита да избере друг номер от телефона си.
— Значи дойде и в твоя двор, приятел — каза мъжът, който вдигна. — Невероятно.
— Така изглежда. Вашите две убийства са свързани с това, което имаме тук, да не говорим за другите странни неща, които се случват — отвърна Марино и тогава си дадох сметка, че говори с детектива от Мористаун Джак Къстър. — Да си чувал нещо за сив пикап във вашия район? С лого на фирма на вратата?
— Странно, че питаш. Не сив, а бял. Нещо като товарно такси под наем, но без лого. Неголям пикап, може би с багажник от два метра. Май ти казах за него онази вечер, когато се напи яко в „Сона“. О, да. Затова не помниш. — Джак Къстър имаше добродушен баритонов глас с тежък характерен за Ню Джърси акцент. — Мисля, че пи „Блитъринг Идиът“.
— „Скал Сплитър“ тъмно, сигурен съм. — Лицето на Марино стана като маска. — Какво имаш да ми кажеш за белия пикап?
— В деня преди Джули Истман да бъде застреляна, докато чака ферибота в Еджуотър, пикапът, за който ти говоря, е забелязан на строителна площадка, която е затворена. От там отишъл на паркинга на ферибота.
— Като че ли има само един бял пикап в цял Джърси — отбеляза Марино.
— Причината точно този да привлече внимание, е, че ударил кола и изчезнал със скоростта на светлината. Две неща събудиха интереса ми след убийството. Останало парче боя по другата кола показа, че пикапът е бил пребоядисван многократно и че регистрационният му номер е на името на мъртвец. Между другото — от Масачузетс.
— Господи! — възкликна Марино. — Номерът е на името на фирма, предполагам.
— Не. Обикновен номер на частно лице. Очевидно откраднат от личен автомобил, над трийсетгодишен понтиак, който е пратен в автоморга през ноември, което обяснява и защо собственикът е мъртъв.
— Някой снимал ли е пикапа?
— Ако е, не ни е съобщил. — Гласът на Къстър се чуваше силно по високоговорителя. Марино превключи на задна скорост. — Човекът, чиято кола е ударил, му е записал регистрационния номер. Описа го като „бял пикап в движение“, но не е видял шофьора добре, бил някой си с шапка и очила.
— Не звучи като този тук при нас — каза Марино. — Вероятно гоним вятъра.
— Ако не беше гоненето на вятъра, щеше да се наложи да си намеря работа.
— Утре там ли ще си, ако с докторката решим да се отбием? — Както обикновено Марино не си направи труда първо да ме попита. — Трябва да сравним информацията и да видим дали не можем да определим от какво разстояние стреля този психар.
— Странно, че споменаваш и това. Имам хипотеза и измислих начин да я тествам. Особено сега, след като вие се сдобихте с патрон в сравнително добро състояние.
— Това е новина за мен. Но още не сме ходили до нейния кабинет. Не сме имали време за патрона.
— Лиз Райтън ми прати снимка — каза Къстър. — Стрелецът е десняк. Едно завъртане на куршума на десет инча, патрони от мед, пет нареза на дулото със завит водещ ръб. Мисля си за 308 с ужасно точно дуло като на „Кригер Мач“. Не е ловна пушка. Трудно се стреля без опора с нея. Трябва да я сложиш на стойка или на торба, пълна с пясък, ориз, царевица, нещо такова.