Спомних си как Джоана ни каза, че хамалите трябвало да дойдат да вземат мебелите им днес в три следобед и да ги докарат в къщата в Дорчестър. Ако все още смяташе да се мести, трябваше да дойде всеки момент, но имах силно предчувствие, че нямаше да се появи. Дори още не бе избрала погребална агенция и Брайс я описа като човек, който не е на себе си. Ако не можеше да реши какво да прави с тялото на съпруга си, значи не можеше да вземе и други важни решения. Беше в шок. Надявах се да има роднини. Надявах се да има приятели.
— На две минути сме от вас — каза Марино на агентката. — Останете където сте, ясно?
— Той не е помръднал, точно зад колата ми е. Просто си седи в пикапа. На вратата пише „Автосервиз — Хендс Он“ и нямам представа какво прави автомонтьор тук. Странно. Когато го видях предния ден, ми се стори, че е някой, който се занимава с морави, както вече ви казах. Май яде нещо. Не мога да видя много добре оттук.
— Сега ще затворя телефона — каза спокойно Марино. — Просто стойте на мястото си. Нали сте заключила вратите и сте пуснала алармата? — Беше я питал и преди същото. Тя потвърди и каза, че се е погрижила за всичко. Марино затвори.
— Трябва да има някакво обяснение — коментира той. — Ако току-що е убил Джамал Нари, със сигурност няма да се навърта покрай къщата им.
— Работата е там, че нямаме представа с какво си имаме работа — отговорих. — Включително и по отношение на Мери Сап. Нямам й доверие.
По Гранит Авеню минахме над вода. За миг бяхме обградени от нея и ми се стори, че се нося във въздуха. Вдясно беше заливът на Дорчестър и неговият искрящ жълтеникав плаж, вляво бе река Непонсет, в която бяха закотвени малки лодки.
Марино профуча през кръстовището с яркобели пешеходни пътеки, по които не се виждаха пешеходци, зави рязко вляво по Галиван Булвар и спря. Познах малката облицована с плочки къща от снимките в интернет. Точно пред нея бе паркиран бял мерцедес, а зад него — сив форд пикап.
Ако шофьорът на пикапа се е притеснил, че зад него е спряла полицейска кола, по никакъв не го показа. По нищо не му личеше, че пулсиращите червени и сини светлини го тревожат или поне че са го изненадали. Пиеше голямо кафе, очилата му ни наблюдаваха в огледалото за обратно виждане. Но не помръдна, не се опита да слезе дори когато колата на бостънската полиция зави зад ъгъла и спря по средата на улицата до нас.
— Ти стой тук. Да видим какво, по дяволите, е това. — Марино отвори вратата по едно и също време с униформения полицай от другата кола.
Поне Марино остави двигателя включен. Отключих прозорците и свалих своя, за да не получа нови изненади и да не се чувствам в капан. Видях го как приближи до стария сив пикап. Отмести якето си, което покриваше зигзауера му отдясно на кръста. Почука на прозореца на шофьора. Униформеният полицай се хвана за пистолета и заобиколи Марино, за да огледа от друг ъгъл човека вътре.
— С какво мога да ви помогна? — чух да казва груб мъжки глас, когато прозорецът се отвори.
— Шофьорската книжка и талона и слезте — каза Марино.
— Някакво нарушение ли съм направил?
— Може би аз трябва да ви питам това.
— Да приемем, че току-що го направихте и аз ви отговарям, че не съм. Никакво нарушение не съм извършил — каза той. Обзе ме тревожното усещане, че съм чувала и преди този агресивен и неприятен глас.
— Господине, трябва да слезете от колата — каза униформеният полицай малко ядосано. Беше млад, с тъмна кожа и широки рамене. Бицепсите му изпъваха късите ръкави на синята му риза.
Вратата на пикапа се отвори и мъжът каза:
— Не се превъзбуждайте и не правете глупости, трябва да си извадя портфейла и талона от жабката, затова се пресягам.
— Господине, имате ли оръжие в пикапа? — Униформеният полицай почти крещеше.
— Нямам. За бога, не стреляйте по мен.
14.
Марино и униформеният полицай се хванаха за оръжията, вниманието им бе приковано към всяко движение на шофьора.
Видях го как се наведе надясно, дясната му ръка се пресегна. В главата ми се въртеше една и съща мисъл, като хваната в капан. Ако се случеше най-лошото, нямаше какво друго да направя освен да се обадя на 911. Не всички полицейски коли имаха вградени радиостанции. В джипа на Марино нямаше и той ползваше преносима, която беше в ръката му. Така бях останала само с телефона си, бронежилетката под ризата и изобретателността ми.
Днес не си бях взела оръжието и ми се прииска да бях, докато гледах как шофьорът излиза от пикапа. Беше същият светлолик мъж, който ни задмина по Мемориъл Драйв. Имаше къса черна коса и груби черти, беше слаб, среден на ръст, облечен в джинси и торбеста риза от деним, която не бе затъкната в панталоните му. На лявото си ухо носеше малка диамантена обеца, а часовникът му беше като на военен — черен циферблат с въртяща се рамка върху черна силиконова каишка. Не се бе бръснал от дни. Не се страхуваше. Поведението му бе подигравателно и непочтително.