— Свалете си очилата — каза високо Марино.
— Какво…?
— Свалете ги.
Мъжът вдигна очилата на главата си и премигна на ярката светлина. Нещо в очите му не беше наред. Не бяха симетрични, с различни размери, едното беше по-ниско от другото. Набрах Бентън и той вдигна.
— Разперете ръце! — Марино пристъпи по-близо до пикапа и погледна през отворения прозорец. — Хубав прослушвател. Мобилен скенер. Редовно ли подслушвате полицейските честоти? На каква честота е настроен? Нека да позная. 131.8.
Разказах на Бентън къде съм, после му съобщих за Мачадо, споменах белината, докато гледах как Марино се пресяга в пикапа и вади прослушвателя. Бентън си спомни, че Мачадо е бил на местопрестъплението час преди да се обадят на Марино и на мен.
— Да — потвърдих аз. — Така беше.
— Най-малко е лоша преценка — каза той.
— Най-малко.
— Радвам се, че ми каза.
— Марино не може да бъде обективен за това. Не казвам, че е нещо…
— Разбирам какво ми казваш. Това е проблем въпреки всичко — отвърна Бентън. — Понякога уликите се компрометират и невинаги положението може да се поправи.
Приключихме разговора си, докато гледах как Марино хвърля мобилния прослушвател обратно на седалката.
— Бостънска полицейска радиомрежа — каза той на мъжа. — За да можеш да слушаш какво си говорим, докато преследваме и описваме задници като теб.
Бостънската полицейска радиомрежа е градска. Честотата й е 131.8 и покрива повечето полицейски участъци в метрополията. Почудих се кой е този човек. Може би е журналист, може би ченге, но нито едно от двете обяснения не ми изглеждаше логично, освен ако не беше на някаква екзотична мисия, която включва поставяне на магнитни табели с фирмено лого и изписване на грешни телефонни номера върху пикап, регистриран на името на осемдесет и три годишен мъж от Спрингфийлд.
— Не съм търсен от полицията — каза той.
— В момента сте.
— И нямате съдебна заповед за претърсване на пикапа. — Той насочи пръст към Марино.
— Ръцете настрани!
— Нямам оръжие. — Мъжът разпери ръце и размаха талона на колата и портфейла си.
— Извадете си шофьорската книжка от портфейла.
Той го направи.
— Ръцете настрани! Не ме карайте пак да ви напомням!
— Не стреляйте! Не използвайте електрошока! — извика мъжът, сякаш и двете бяха неизбежни.
— Обърнете се и сложете ръцете си на пикапа — нареди му Марино.
— Няма нужда да се държите грубо.
Гласът му ми беше познат. Опитах се да си спомня откъде и не можах. Видях как Марино го претърси. Остана доволен, че е невъоръжен и взе книжката и талона. Погледна ги и съобщи данните на диспечерката. Ранд Блум, трийсет и две годишен, адрес в Южен Бостън. Чувах всяка дума по радиостанцията, която Марино държеше, и по прослушвателя в пикапа.
— Колата ваша ли е? — попита Марино.
— На дядо ми. — Ранд Блум се облегна на нея и скръсти ръце. — Клей Шмид. Живее в старчески дом в Спрингфийлд, но предполагам, че вече знаете това. Защо се интересувате от мен?
— Аз задавам въпросите.
— Да сте чували някога за Първата поправка, свобода на словото? Може би не, защото май не знаете и за незаконните претърсвания.
— Искате ли да ми кажете какво правехте в Кеймбридж тази сутрин и защо имате различни табели на колата.
— Не, не искам да ви кажа. — Не звучеше ни най-малко респектирай.
Всъщност като че ли се забавляваше, сякаш шегата беше за сметка на полицаите и те всеки миг щяха да го разберат.
— Трийсет и три — каза диспечерката от Кеймбридж.
Марино отговори, без да сваля очи от Блум, който имаше незавидно досие. Арестуван миналия май за влизане в чужда собственост, в момента имаше ограничителна заповед. Като занимание бе посочил „специални разследвания“. Тогава си дадох сметка защо заядливият му надменен глас ми е познат. Отворих вратата и слязох от джипа.
Марино ме гледаше как се приближавам. Ранд Блум се взря в мен и ми се усмихна като приятел.
— Радвам се да ви видя на живо, доктор Скарпета. — Асиметричните му очи пронизваха моите като лазери. Бяха жълтеникавокафяви като на змия или като на котка. — Говорили сме по телефона, всъщност провели сме няколко много приятни разговора.