— Ще мажете? — Мери изглеждаше истински притеснена.
— С цианоакрилно лепило. Бързосъхнещо.
— Лепило! Не можете да използвате лепило върху…
— За снемане на отпечатъци от пръсти — каза Марино. — Ще ми трябват и вашите, за да ги изключим.
— Моите?
— Очевидно ще намерим ваши отпечатъци вътре в къщата. Вие сте им ровила в нещата, нали? Ще намерим ли ваши отпечатъци по техните вещи?
— Какво? Не ми харесва тази инсинуация…
— С лепилото може да стане голяма бъркотия, с праха за отпечатъци също — прекъсна я той. — Ще ви се наложи да поръчате професионално почистване, след като приключим. И ще ни трябва кода за алармата и ключ.
— Собственикът доста ще се разстрои. Това е много запазен, много желан имот. — Сега вече тя изглеждаше разгневена.
Блум я беше вкарал в капан. Беше се погрижил Нари и съпругата му да се окажат в нарушение на договора за наем. Очевидният мотив бе да продължи да ги тормози. Снимките му с Нари бяха съсипващи. Ако не беше умрял, животът му щеше да е разбит. Можеше да свърши в затвора по обвинение в употреба на наркотици, а това със сигурност би сложило край на делото му за дискриминация.
— Колко жалко, че не приеха това, което им предложихме. Офертата беше добра — каза ми Блум. Говореше за сумата за извънсъдебно споразумение, която академията „Емерсън“ бе готова да плати. — Нали знаете какво казват — птичка в ръката…
— Сега ще ти кажа къде да си завреш птичката в ръката! — Марино мушна със средния си пръст Блум в гърдите.
— Не ме докосвайте!
Марино пак го мушна, този път силно в слънчевия сплит.
— Ти и птичката ти можете да се качите на пикапа и да отлитате. Ако пак притесняваш госпожа Кадър или някой друг, свързан с този случай, ще те арестувам за възпрепятстване на полицейско разследване.
— Махнете си ръцете от мен.
— Не са ръцете ми, само пръстът. — И Марино го изправи нагоре.
— Ще подам оплакване до началника ви — извика Блум.
— Моля, заповядай — отвърна Марино.
16.
Слънцето грееше вече под остър ъгъл, а въздухът, който влизаше през климатика, беше по-топъл. Марино пое по обиколен път, за да избегне трафика, но усилията му бяха безнадеждни според мен. Президентът Обама бе кацнал в авиобаза Ханском преди двайсет минути. Кортежът му пътуваше към Кеймбридж.
Щеше да вечеря с големите дарители в хотел „Чарлс“ и да даде пресконференция в Бостън сутринта. Навсякъде имаше полицаи и военни, които затваряха улици, блокираха мостове и ограничаваха достъпа, следяха всичко по вода, земя и въздух. Хеликоптери бръмчаха над пристанището и по реката — армейските „Блек Хок“, „Чинук“ на морската пехота и „Дофин“-ите на бреговата охрана. Обикаляха ниско и бавно. Чувах шума им и усещах вибрациите, докато на екрана на телефона ми се появяваха съобщения за тревога.
Повече от хиляда протестиращи вече се бяха събрали на площад „Копли“, пред общината и по улиците край мястото на атентата на Бостънския маратон миналата година, в който загинаха трима души и бяха ранени над сто и петдесет. Антимюсюлманските настроения се засилваха все повече с наближаването на процеса през есента и членовете на Алианса на старозаветните баптисти вече пристигаха с автобуси, за да предадат посланието си за омраза.
Екстремистите ме притесняваха най-много — сборища на откачалници, които търсеха оправдание за извратените си мозъци във Всемогъщия, тържествуващи и зли, докато невинни хора бяха застрелвани и взривявани в училища и универсални магазини в Афганистан, а миналата година и в Бостън. Самонадъхваха се в омразата си и тя ставаше все по-силна. Разпространяваше се като чума и единственото лекарство срещу нея бяха хуманността и приличието, които, изглежда, не достигаха. Предният ден президентът направи изявление от Белия дом, с което призова американците „да не прибързват със заключенията си“ относно цели групи от човешки същества.