— Аз съм ти партньор само защото днес цял ден ме държиш като заложник.
— Обама, не аз.
— Не, и по-рано.
— Истината е, че работим добре заедно.
— Винаги е било така — отвърнах.
— Ще проверя за случаите в Джърси, но мисля, че Блум е периферна досада, димка. — Марино имаше предвид „димна завеса“. — Случките с него са съвпадения и не бива да ни разсейват.
Не бях съгласна, че появата на Ранд Блум навсякъде беше съвпадение. Това обаче не означаваше, че е сериен убиец. Но бях почти сигурна, че той по някакъв начин е свързан с всичко това.
— Може би ще ни трябва Луси, за да разберем точно как — казах на Марино по време на един от поредните ни престои на място.
— Случаят е мой и не искам тя да хаква нищо — отговори той. — Беше грешка да тръгнем по Стороу Драйв.
— Шофирането по всички улици днес е грешка.
За последните десет минути не бяхме изминали и половин километър. Гледах дърветата покрай реката и безкрайната колона от автомобили пред нас, от които се издигаше мараня. Слънцето ни заслепяваше през предния прозорец.
— Никога не бих накарала Луси да хаква каквото и да било. — Но премълчах, че Марино не се свенеше да се възползва от услугите й, стига никой да не го хване. — Общо взето избягвам да карам хората да нарушават закона, особено роднините — добавих иронично.
— Тя и Джанет ще дойдат ли с теб? — попита Марино.
— Моля? — Погледнах го, лицето му беше мрачно. Не се шегуваше.
— Винаги е добре да знам какво става с теб, докторе. Ако мислиш да се пенсионираш и да заминеш за Маями, също трябва да знам.
— Да се пенсионирам?
— Би могла. Не е като с Бентън да имате нужда от пари.
— Не съм станала криминален патолог и не съм завършила право заради парите. Те не са моята мотивация.
— На вас двамата не ви се налага да работите повече, ако не искате. Не сте като нас. В това число не включвам Луси, която сигурно е в класацията на „Форбс“.
— Не мисля, но и не бих го проверила.
— Бих искал да съм богат поне за седмица. Просто за да разбера какво е да не се притеснявам коя сметка да платя първо и да не се замислям дали мога да си сменя мотора с по-нов.
— Фундаменталните проблеми са еднакви за всички — отвърнах аз, докато се придвижвахме напред, после пак спряхме. — Живот, смърт, болест, диети, връзки, сметки, които чакат плащане. И ако имаш нужда от нещо, Марино, само трябва да кажеш.
— Нямам нужда от нищо. Друго е да искаш разни неща. Ако знаех, че имам пари, щях да си взема къща на остров край Флорида, яхта или кемпер и да пътувам. Да не се тревожа за нищо, нищо да не ми виси над главата, само тентата в задния ми двор.
— Ще се отегчиш след пет минути.
— Вероятно.
— Нямам намерение да се пенсионирам, нито скоро да спирам работа — казах му. — Но благодаря ти, че го намекна. Разбрах, че съм незначителна и стара. По-хубав подарък за рождения ден не би могъл да ми направиш.
— Исках да кажа, че работиш отдавна и не бих те обвинил, ако ти е писнало да се занимаваш с трупове и гадняри. Освен това си от Маями, така че дори да не искаш да се оттегляш — каза го, все едно умирах, — може би би предпочела да прекарваш дните си край палми и на слънце.
— Не бих.
— Освен това сте приятели с шефа на Броуард, който е точно до Лодърдейл — каза той. — И преподаваш криминология там три или четири пъти годишно. Харесваш Южна Флорида.
— Харесвам много места.
Марино вкара джипа си между две коли, смени лентите, сякаш това щеше да помогне. Не помогна. Само ядоса някои хора.
— Как ти хрумна тази тема? — попитах го.
— Никога не се знае какво хората се канят да направят. Един ден сте най-добри приятели, на следващия сте непознати или врагове. Поставят те в положение, в което нямаш правилен ход, ако ме разбираш.
— Не мисля.
— Кое е по-лошо? — попита той. — Да предадеш някого или да оставиш да му се размине нещо, което не бива?
— И двете са лоши. За мен ли говориш? Да не съм направила нещо, за което не знам.
— Ето за това говоря. Никога не се знае.
Не му казах, че звучи нелогично и че проектира върху мен нечие чуждо поведение. Вместо това смених темата.
— Блум обикновено накрая си има работа с Брайс.
— Колко пъти?
— Когато най-накрая му върнах обажданията ли? Не много. В няколко случая. — Опитвах се да се сетя кои точно. — Последният беше с Джони Анджиърс.
— Колко беше полицата?
— Нямам представа.
— Достатъчно, за да превъзбуди Блум. Предполагам, че става въпрос за много пари, нещо като милион.
— Убийството в Нантакет миналото лято, Пати Марсико. — Пак му напомних за този случай. — Съпругът й съди агенцията за недвижими имоти, в която тя работеше. Блум ми се обади един-два пъти да ме пита за аутопсията й. Задаваше ми въпроси, на повечето от които аз отказвах да отговоря. Освен това бях свидетел.