— Той беше ли, когато даваше показания? — Марино продължаваше да сменя пътните ленти и другите шофьори натискаха клаксоните. Някои го ругаеха през стъклата. Вероятно всички наоколо бяха изнервени и в лошо настроение.
— Само юристите и протоколчикът. До днес нямах представа как изглежда. — Мислех го за по-възрастен, облечен в евтин костюм, който не му е по мярка. — Преди няколко години ме притесняваше за нещо друго. — Разрових се в паметта си. — „Либърти Уорф“ — сетих се. — Строителят.
— Онзи, който падна от най-горния етаж на офис сграда край Бостънския рибарски кей и се наниза на арматурно желязо — каза Марино, сякаш това му беше скъп спомен. — Трябваше да използваме диамантено острие, за да го извадим.
— Фокусът беше върху това дали обезопасителните му въжета са поддали. Блум се опита да докаже хронична злоупотреба с алкохол.
— Да обвини жертвата?
— Алкохолната му проба беше отрицателна, но имаше омазнен черен дроб, мозъчни лезии, охлузвания, за които не бях дала обяснение — отвърнах. — Смъртта му беше нещастен случай и застрахователната компания се споразумя извънсъдебно. Отново не знам за каква сума.
— Може би си се превърнала в кошмара на застрахователите.
— Може и така да е.
— Не беше такава.
— Щом казваш.
— Имам предвид, че преди беше по-съсредоточена върху науката. Надрасканите му слънчеви очила се обърнаха към мен. Пак бяхме заседнали на Стороу Драйв и не помръдвахме. — Помниш ли, когато започнахме да работим заедно? Беше малко хладна и безлична.
— Ще го приема като комплимент.
— Искам да кажа, че правеше всичко по устав. Не ти пукаше за изхода, помниш ли?
— Не исках да ми пука — отвърнах.
— Понякога дори не четеше вестници и не гледаше новините, за да видиш какво са решили съдебните заседатели след твоите показания. — Той пак ме погледна. — Казваше, че изходът на процеса и действията на застрахователите не зависят от теб и не са част от работата ти.
— Така е.
— Може би вече ги чувстваш като част от работата ти.
— Може би.
— Чудя се как се случи това.
— Вече другото не ми се струва редно — отвърнах. — Омръзна ми разни хора непрекъснато да се измъкват.
— И на мен — каза Марино, сякаш мислеше за нещо друго. — Хората не би трябвало да се измъкват безнаказано. Не ми пука кои са.
— Хладно и безразлично — отбелязах аз. Опитах се да се пошегувам, но не ми беше смешно.
— Нещо такова.
— И чака толкова време, за да ми го кажеш?
— Казвал съм го и преди, включително и зад гърба ти. Сега си различна.
— Толкова ли бях зле в миналото?
— Да, а и аз бях задник — каза той. — Заслужавахме се един друг.
18.
Той нетърпеливо потупваше с дебелите си пръсти по волана, докато напредвахме сантиметър по сантиметър с пет километра в час.
Не това бе възнамерявал Марино, когато реши да мине по обиколен маршрут. Вече бяхме на моста Лонгфелоу, известен сред местните като моста Солт енд Пепър. Високите му гранитни кули приличаха на солници. По средата му минаваха ръждясали релси, които разделяха четирите платна за колите, пътуващи на изток и на запад.
Вековният стоманен мост бе кацнал над река Чарлс и свързваше бостънския Бийкън Хил с Кеймбридж. Трафикът все още беше ужасен и в момента нямаше нищо общо с Обама. Сякаш отклоненията на движението и задръстванията, причинени от неговия кортеж не бяха достатъчни, ами и една кола беше ударена и дясната лента бе затворена. Трошката не можеше да се движи и я качваха на камион.
Виждаха се сините и червените светлини на полицейските коли, а новинарските хеликоптери бръмчаха като конски мухи из въздуха. Три от тях висяха на триста метра над нас. Ниското слънце заслепяваше и аз се почудих дали това не бе допринесло за катастрофата. Или пък причината беше задръстването и гнева по пътищата, причинени от президентската визита.
— Говорили сме сигурно пет-шест пъти през последните няколко години — реших да разкажа на Марино за сблъсъците си с Блум. — Нивото беше като на разговорите с долнопробните адвокати, с които, за съжаление, ми се налага да общувам. Очевидно той си е поставил за задача да научи колкото се може повече за мен, включително и как изглеждам.