— Не е кой знае каква изненада, че те разпозна — каза той. — Дават те по новините, пише за теб дори в Уикипедия, където, между другото, трябва да си поправиш информацията. Сбъркали са много неща, включително и че с теб сме имали любовна афера, докато сме работили по случая във Вирджиния. Според мен са имали предвид Бентън.
— За планираната ни почивка във Флорида не е публикувано нищо. — Не се интересувах от слухове. — Както и за апартамента, който Бентън е наел. Как би го обяснил?
— Луси може да има идея за това. Някои бази данни, в които Блум е влязъл. Някой блог, за който не знаеш. Не съм се чул с Мачадо след срещата ни на местопрестъплението тази сутрин.
Той стана кисел за момент. Аз мълчах и той се видя принуден да продължи.
— Мислех, че го познавам — рече Марино. Точно това проектираше върху мен.
Тревожността на Марино, породена от мисълта, че мога да се преместя и да го изоставя, всъщност отразяваше отношението му към това, че губеше най-добрия си приятел. Но един коментар не ми даваше мира — въпросът му за предателството и пазенето на тайна за човек, който е извършил нещо лошо. Този човек можеше да е Мачадо. Какво бе направил и какво криеше Марино?
— Не знам какво се е случило, но съжалявам, че е станало така. — Нямаше да го насилвам да говори. Не исках да изляза хладна и безразлична, дори и отчасти. — Знам, че двамата бяхте много близки и че той ти помогна много да се върнеш в полицията.
— И ти гарантирам, че вече му се ще да не го бе правил. — Марино изпитваше гняв, защото това беше по-лесно, отколкото да се чувства наранен. — Насърчаваш някого и всичко е наред, докато той не те зареже в калта. Някога карахме харлеите си заедно, висяхме в „Пади“, гледахме мачове и си поръчвахме скара, ребра и бисквити от „Суийт Чийкс“. Купувахме си билети за „Сокс“, за „Бруинс“, ядяхме италианско в „Помодоро“ и „Асаджио“ в Северен Бостън. — За миг на лицето му се изписа тъга, но после изражението му веднага стана каменно. — Пазехме си гърбовете.
— Вече не е ли така?
— Той не пази моя и може би и аз не бива да пазя неговия.
— Болезнено е да загубиш такъв приятел.
— Мен да ме боли? — Смехът му прозвуча повече като сумтене. — Не, по дяволите! Нищо не чувствам. Той е предател. Знаеш ли колко пъти е казвал как иска пак да стана ченге, да може двамата да сме партньори? Е, внимавай какво си пожелаваш. Сега иска да съм уволнен или мъртъв.
— Затова ли е всичко? Защото го засенчваш? — Знаех как да действам с Марино, когато е разстроен.
Но и преди си мислех, че знам. Още от началото на познанството ни. Вярвах, че мога да се оправям с хората. Но след като ми каза, че съм била хладна и безразлична, се мъчех да си представя как ме възприема. Душата ми трептеше като пламъче, попаднало изведнъж на течение.
— Много си права, засенчвам го. Самата шибана истина — промърмори Марино. — В жабката трябва да има дъвка.
Отворих да погледна, отместих найлоновата торба с лъскавите монети и те тихо изтракаха.
Ранд Блум не ги бе оставил на зида ми. Не той ми бе пратил и стихотворението от Мористаун миналия месец. Прекалено груб и непохватен е за такива жестове със скрит символизъм. „Студена и безразлична.“ Не можех да си го изкарам от ума. Когато бях назначена за главен съдебен лекар на Вирджиния — първата ми важна работа, — Марино беше задник. Аз бях резервирана. Може да не съм била топла, но бях справедлива. Бях сърдечна. Мислех си, че съм любезна, макар той да полагаше големи усилия да ми трови живота.
Порових и намерих дъвката. Карамфил, логично. Той обичаше ретро вкуса. Отворих тънкото червено пакетче и се стреснах как ароматът накара от паметта ми да изплуват множество спомени, гледки и звуци от бакалничката на баща ми в Уест Флаглър, квартал в Малката Хавана, който беше сигурно убежище за имигрантите. Приближих пакета към носа си и го помирисах. Сладко остра и пикантна миризма. Спомних си ръчно изработената табела отпред, на която с големи сини букви пишеше „Магазин „Скарпета““.
Вътре винаги беше хладно, на прозореца имаше климатик, от който на плочките на пода капеше кондензирана вода. Първото, което виждах, бяха сладкишите и дъвките. С аромат на карамфил, боровинки, плодови сокове, кръгли захарни и шоколадови бонбони. По металните етажерки имаше купички с тях, а на дървения плот — огромни буркани с дъвки „Базука“ с картинки и с ментови сладкиши от кокосово масло, покрити с тъмен шоколад.
Телефонът на Марино звънна с „Да живее шефът“ — рингтон, който бях чувала вече, но не знаех какво е. Не обърнах внимание, защото пред очите ми още бяха ръцете на баща ми, почернели, с дълги пръсти, които прибираха монети в металния касов апарат от началото на века, прецизно реставриран и работещ. Бях го гледала месеци наред, докато го сглобяваше от части, събрани в касетка. Правеше го на кухненската маса, която майка ми го накара да покрие с пластове листа от „Маями Хералд“. Замени механичните бутони, добави звънец, който издаваше звук, когато чекмеджето се отвореше.