— Какво има? — Проследих вперения поглед на Бентън. Ревът на нисколетящия хеликоптер се приближаваше.
— Не знам — отвърна той. — Стори ми се, че видях нещо да проблясва там, като светкавица на фотоапарат, но не толкова ярко.
Огледах зеленото море от дървета и начупения зеленикав метален покрив. Не забелязах нищо необичайно. Не виждах никого.
— Може би слънцето се е отразило в прозорец на кола — предположих, докато Бентън пишеше пак на телефона си нещо кратко на някого.
— Дойде откъм дърветата. Може би съм забелязал същото нещо по-рано, зърнал съм го с ъгълчето на окото си. Нещо проблесна. Може да е отражение. Не бях сигурен… — Той се взря отново, а хеликоптерът вече се чуваше много силно. — Надявам се да не е някой проклет репортер с телескопичен обектив.
И двамата вдигнахме очи едновременно, когато се появи синият хеликоптер „Агуста“ с жълта лента и плосък сребрист корпус. Колесниците му бяха прибрани. Усещах вибрациите в костите си. Сок се сви в тревата до мен и се притисна към краката ми.
— Луси — казах аз високо и останах като хипнотизирана. Беше го правила и преди, но никога толкова ниско до земята. — Мили боже! Какво прави тя?
Перките тракаха силно, въртенето им разрошваше върховете на дърветата, а племенницата ми летеше над къщата ни на по-малко от 150 метра над нас. Направи няколко кръгчета с оглушителен рев, след това застана на място и кимна с нос. Различавах само каската и визьора й през тъмното стъкло. След това се спусна над Академията по изкуствата и науките, завъртя се бавно над нея и отлетя.
— Май Луси искаше да те поздрави за рождения ден — каза Бентън.
— Да се надява съседите да не я докладват на Въздухоплавателната агенция за нарушение на разпорежданията за шума. — Въпреки това нямаше как да не съм развълнувана и трогната.
— Няма да има проблем. — Той отново погледна към телефона си. — Може да обвини ФБР. Докато беше над нас, й наредих да извърши наблюдение. Затова се снижи толкова.
— Знаел си, че ще се спусне над къщата, нали? — попитах го. Разбира се, че е знаел, и то точно кога, затова се бе бавил в задния двор, за да не е вътре, когато тя се появи.
— Няма фотограф, нито някой друг с камера или телескоп. — Бентън се взря към залесеното пространство и стърчащия зелен покрив.
— Ти току-що й каза да погледне.
— Точно така и както се изрази тя, „Нямаш късмет“. — Той ми показа на айфона си съобщението от две думи, което партньорката на Луси — Джанет, бе изпратила. Което на авиационен жаргон означаваше, че не са видели нищо.
Двете летяха заедно и аз се зачудих дали единствената причина да са във въздуха бе да ми отправят шумно и драматично пожелание за рождения ден. След това си помислих нещо друго. Италианският двумоторен хеликоптер на Луси прилича на полицейски и съседите най-вероятно са си казали, че той има нещо общо с визитата на президента Обама в Кеймбридж по-късно следобед. Той щеше да отседне в хотел близо до Факултет по политически науки „Кенеди“, който се намираше на около километър и половина от тук.
— Нищо необичайно — каза Бентън. — Ако някой се е бил скрил на някое дърво, вече си е тръгнал. Споменах ли колко съм гладен?
— Веднага щом накарам горкото ни уплашено куче да си свърши работата — отвърнах, а вниманието ми се върна обратно към монетите на зида. — Почини си още няколко минути. И без това кучето се инатеше сутринта, а сега ще е още по-зле.
Клекнах в тревата и погалих Сок — правех каквото мога, за да го успокоя.
— Онази шумна летяща машина си тръгна и аз съм тук, при теб — казах му нежно. — Беше Луси, няма от какво да се плашиш.
3.
Беше 12 юни, рожденият ми ден, и аз отказвах да мисля прекалено много за възрастта си или как времето лети все по-бързо с всяка изминала година. Имаше много неща, които да ми повдигнат настроението и за които да бъда благодарна. Животът никога не е бил по-хубав.
Заминавахме за Маями за седмица, през която щяхме да четем, ядем, пием и правим каквото си искаме, може би малко тенис и гмуркане, както и дълги разходки по плажа. Бих искала да ходим на кино, където да споделяме пакет пуканки, да не бързаме да ставаме сутрин. Възнамерявах да си починем, да се забавляваме, да пратим всичко по дяволите. Подаръкът на Бентън за мен беше наетият апартамент на брега на океана.
Бяхме стигнали до такъв етап от живота си, когато можехме да си позволим да се порадваме на малко почивка. Но той твърдеше това за нас откакто се помнех. И двамата го казвахме. От тази сутрин бяхме официално в отпуск, поне на теория. Но на практика нямаше такова нещо. Бентън беше аналитик в разузнаването — това, което хората наричат „профайлър“. Никога не можеше да се откъсне от ФБР, а и клишето, че смъртта никога не си взема отпуск, беше вярно. И аз също не можех да се откъсна никога от работата си.