Комисарят имаше информацията, но настояваше Мачадо да я сподели с Марино. Това беше капан, стар бюрократичен трик. Ако искаш да отстраниш някого от разследването или направо от работа, накарай го да стане приносител на собствените си лоши новини. След това армията престава да върви след предводителя си. Каквото и да ставаше, Гари Евърман нямаше намерение да поеме вината. Сил Мачадо всеки миг щеше да напусне или да бъде пуснат в отпуск, което си беше същото като уволнение, само дето нямаше да му попречи да си намери работа някъде другаде. Дори комисарят щеше вероятно да го препоръча.
— Ще я отвориш ли? — попита Марино.
Бяхме спрели затворената порта от черна закалена стомана. Коловете й завършваха с разтроени зъбци, които поне спираха погледите, ако не нещо друго. Отворих вратата на колата. Не за първи път забравях, че Марино няма дистанционно. Вече не работеше при мен, нямаше ключове, нито отпечатъците от пръстите му бяха сканирани за специалните заключалки. Въведох кода си. Черната метална врата бавно се събуди и започна да се плъзга по релсите. Върнах се в джипа.
— Все още се опитвам да свикна. — Отворих жабката.
— Не съм напуснал вчера. Мина повече от година. — Приятно му беше, че липсва на някого.
— А работи при мен повече от десетилетие. — Извадих торбата с монетите. — Старите навици умират трудно. — Това беше всичко, което смятах да кажа за това как се справям с факта, че вече не е шеф на детективския ми отдел.
Никога не съм му казвала, че в някои сутрини все още се спирам пред стария му кабинет, за да го питам дали иска кафе.
— Твоето място е празно. Имаш ли нещо против? — Той подмина колите на служителите и белите ванове и пикапите за работа на местопрестъпленията, без да дочака разрешение.
— Трябва да отидат при Ърни. — Посочих му монетите, които Бентън бе опаковал като улики. — Или ако ти ги подпишеш, с радост ще се погрижа за тях.
— Лъщят като нови, макар да са от 1981 година. Мисля, че знам защо.
— Трябва да разберем кой — отвърнах аз.
— Имаш ли маркер? Датата върху тях трябва да означава нещо — каза Марино. — Или очакват от нас да си мислим така.
Той се подписа на торбата и ми я върна. Погледнах седемте монети, които бяха прекалено лъскави, за да са стари. Човекът, който ги бе оставил на зида ми, е знаел точно как да ме нарани.
Паркомястото ми е означено с бяла единица, изписана с боя върху черен фон, и се намира точно до масивната въртяща се врата от заварена стомана без стъкла. Обикновено при хубаво време се затваряше, а до нея имаше друга врата, също метална и без прозорци. Сканирах палеца си, за да отворя биометричната ключалка.
Лъхна ме дим от пура и лизол, когато с Марино влязохме в ярко осветеното пространство, достатъчно голямо, за да приюти самолет. Но ме посреща синьо ферари, в същия цвят като хеликоптера на Луси. Паркирано беше в средата на бетонния, запечатан с епоксидна смола под. Процесът на елиминация е лесен, когато нещо струва повече от къщите на повечето хора. Почудих се защо не ми е споменала за последната си придобивка. Племенницата ми напоследък беше дистанцирана. Казваше, че е изключително заета. В повечето случаи си разменяхме гласови пощи.
— Може да ти е взела подарък за рождения ден — каза Марино.
— Взе ми. Книга. — Първо издание на „Флората на Италия“ на Гаетано Сави, но не исках да се впускам в подробности.
— Книга? Само това ли?
— Никак не е малко.
Луси ми я даде по-рано, на Деня на майката, защото знае, че обичам градините, особено италианските. Прекарала съм много часове над красиви илюстрации, потънала в спомени за местата, на които сме били с Бентън — Вила д’Есте и Вила Боргезе в Рим, Вила Грегориана в Тиволи, дворовете на замъци в Пулия на Адриатическо море.
— Но не и това. Не и ферари. Не би го направила — отговорих буквално на Марино. Подът е чист и влажен, миризмата на дезинфектант се усилваше с всяка крачка.
— Добър ден! — извикаха радостно Ръста и Харълд от далечния край и загасиха пурите си, като си прибраха остатъците от тях за по-късно.
— Честит рожден ден, шефе! Само че защо си още тук? Кога заминаваш за Флорида?
— В момента нямам никаква представа — повиших глас аз и той отекна в празното бетонно помещение.
Те седяха в ъгъла вляво от вратата, която водеше навътре, масата бе покрита с френска селска мушама в червено и жълто, в центъра й имаше букет от изкуствени слънчогледи. Аранжировката беше доста в стил Ван Гог и можеше да се измие с маркуч. Забелязах бяла кутия за сладкиши до кафемашината върху куцата хирургическа количка от неръждаема стомана (едното й колело упорито отказваше да работи), подсладители и сметана на прах в буркан до голямата метална мивка. Няколко сини пластмасови стола и кана вода допълваха дизайна на кафене „Ла Морт“, което беше далеч от трафика с биологично опасни вещества, макар че наистина не бе добра идея да се консумират напитки и храна тук. Но хората го правеха. Аз бях виновна за това.