— Не ме тревожи. Дори не го забелязвам. — Марино отвори кутията със сладкиши и си взе каноли, за да докаже твърдението си. — Фъстъчено масло? Къде, по дяволите, са шоколадовите парченца?
— Имахме проблем със същата погребална агенция. — Ръсти отпи кафе от евтина пластмасова чашка, от онези, които Брайс купуваше на едро от излишъците от военния резерв. — Използват най-некачествените торби, които съм виждал. Всички протичат като несполучлива операция против напикаване. Капят по целия път до хладилника.
— Усмърдяха цялото фоайе и приемната. Да не говорим за хладилника.
— Нека позная. Погребална агенция „Медоус“. — Марино изтръска пепелта си и отхапа от една канола. Парченца от сладкиша паднаха на пода.
— Не знам какво да правя — каза Харълд. — Дори сме им доставяли от нашите торби, но те не ги ползват.
— Може да ги продадем в eBay. — Ръсти се обърна към Марино. — Нищо не се е променило тук, откакто ти си тръгна, само дето сега ми е приятно да идвам на работа.
— Какво можете да направите ли? — Марино говореше, докато дъвчеше. Облиза пръстите си и ги избърса в анцуга си. — Ами транспортирайте си труповете сами, мързеливци такива, тогава няма да имате проблем. Вместо да седите тук, да пиете кафе, да пушите пури и да ядете сладкиши.
— Тези каноли са за шефа. Никой не е ходил да ги купува, мислейки си за теб.
— Колко мило — отвърнах.
— Да отдадем заслуженото на Брайс, идеята беше негова и той ги взе.
— И аз високо оценявам това. Може би по-късно?
— Тя колко коли има? — попита Марино, като посочи със сладкиша към ферарито.
— Изгубих им броя — отвърнах аз.
— Да ти направя ли кафе? — попита ме Харълд и аз вече знаех кой ме е чакал да се върна. — Говоря на шефа, не на теб — каза той на Марино.
— Не, благодаря. Не сега — отговорих и забелязах, че са останали само четири каноли в кутията, пет преди Марино да се почерпи.
Харълд, Ръста и Брайс бяха подготвили малко празненство. Бях трогната.
— Не мога да ви пия гадното кафе. — Марино приключи със сладкиша и пак запуши.
— Не та и предлагаме.
— Внимавай, защото може да те глоби за неправилно паркиране. — Все същата стара шега. — Ще те арестува за хвърляне на боклуци и нарушаване на обществения ред.
— Може ли да ви видя значката, моля?
— Внимавай. Има пистолет. — Шоуто на Ръста и Харълд продължаваше. — И то много голям.
Марино загаси цигарата си на пода и издиша дима странично през устата. Извади фасовете от джоба си и ги хвърли в кофата за боклук.
— Имаме два случая, които току-що пристигнаха от „Мемориъл“ — информира ме Ръсти.
— Мисля, че минахме покрай тази катастрофа.
— Но съм казал на Луси да не паркира тук. — Видя се пламък и Харълд запали отново пурата на Ръсти, след това своята. Разпознах дървесния черешов аромат на бахамския тютюн, който двамата обичаха. — Ако някой одраска колата с количка, представяш ли си колко ще струва?
— От ПМС са дошли, за да вземат удавянето от Линкълн — каза Ръсти.
Нелепо съкращение на „Погребална мемориална служба“. Неуместните коментари можеха да се предвидят.
— Някакви хлапета си играли в басейн на голяма къща, в която никой не живее — каза той. — И освен това пили. Скачали върху покривалото на басейна като на батут и, разбира се, то се скъсало. Едно момиче се подхлъзнало и си ударило тила в бетонния ръб. Малките задници, с които била, не направили нищо, за да й помогнат. Оставили я там в басейна, дори не я извадили, което изобщо не го разбирам. Как така оставяш някого в басейн? Беше на дъното, когато отидохме там тази сутрин, след като агент по недвижими имоти я намерил.
— И хлапетата, с които е била, не казали на никого, така ли? — попитах.
— Очевидно не са. Люк установи, че има затворена фрактура на черепа, от която не се умира. Удавила се е.
Ръсти помълча известно време, устата му бе стисната, а погледът блуждаещ. Оправи си кърпата на главата, не искаше да поглежда никого. Ходили са на място и са транспортирали трупа дотук. Това го бе разтърсило.
— Четиринайсетгодишна и никой да не забележи, че я няма вкъщи цяла нощ? — Взе пурата и дръпна от нея. — Напоследък обвинявам за всичко родителите.
— И правилно — отвърнах.
— Когато бях малък и извършех някоя пакост, не можех да напускам стаята си.
— Подозирам, че често се е случвало.
— Нали разбираш какво казвам, шефе.
— Определено. Люк тук ли е? Не забелязах колата му на паркинга.
— Ан го докара тази сутрин.
— Тя не просто го е докарала — отбеляза Марино. — И това, което върши, е глупаво.