— Тя си знае най-добре — казах аз.
Освен това познаваше и Люк, изключително привлекателния австриец, който беше алергичен към сериозни връзки и непрекъснато си търсеше нови афери.
— Какво можем да направим за теб, шефе? — попита ме Ръсти. — Съжалявам, че плановете ти се провалиха. Ти и Бентън заслужавате хубаво да си починете.
— Нари. Искам да го видя, преди да го освободим. Вече избрана ли е погребална агенция?
— Не, доколкото ни е известно. — Ръсти и Харълд бутнаха столовете си назад.
— Довършете си пурите и кафето първо — казах им. С Марино тръгнахме към враната, която водеше навътре в сградата.
— Купила си е още едно ферари и не ти е казала нищо? — попита ме той.
— Така изглежда.
— С Джанет разбират ли се?
— Защо питаш?
— Понякога хората харчат пари, когато не са щастливи — каза той и мобилният му телефон иззвъня.
Не му отговорих, но за племенницата ми да си купи суперкола беше като някой друг да си купи велосипед. Тя наистина беше толкова богата, натрупа състояние от компютърни технологии, които изобретяваше и продаваше откакто беше тийнейджърка. Луси беше гений. Беше също така своенравна, авантюристична, уволнявана или принудена да напусне от всяка работа, освен тази за мен, която обаче не вършеше заради парите. Обичах я много, все едно беше моя дъщеря. И беше така от началото на сложния й живот в Маями, когато сестра ми не й обръщаше никакво внимание. Трябваше да се обадя на сестра ми Дороти. Тя ми остави съобщение вчера с пожелания за рождения ден. Обикновено бъркаше датата.
— Какво? Няма начин — каза Марино по телефона. — Да, аз съм с нея в момента. — Очите му се спряха на мен и от троснатия му тон заключих, че говори с Мачадо. — Няма нужда да й се обаждаш, тя е на два метра от мен. Къде е той и къде, по дяволите, си ти? — Той ставаше все по-гневен, докато слушаше, след това каза: — Ти си им се обадил и не си ми казал? Направил си го сам? — Започна яростно да крачи. — Знаеш ли какво? Ти си извън контрол. Или си в мозъчна смърт… Наистина ли ми казваш това?
Вратата, която водеше навътре в сградата, се отвори.
— Може би ще го направя — отвърна сърдито Марино и слушалката му проблесна в синьо. Беше толкова ядосан, че би трябвало да свети в червено. — Не отговаряй и не прави нищо, докато не оправим това.
Луси беше тук и не просто за да ме види. Беше в черен летателен гащеризон, вършеше нещо на айпада си. Хубавото й лице бе сериозно и напрегнато. Преди да я попитам какво се е случило, зад нея се появи Бентън, облечен като за работа в черен костюм на тънки райета, бяла риза и сива вратовръзка. Двамата трябва да са били заедно, може би в нейната лаборатория по компютърна криминология. Тя сигурно ме е видяла на камерите за видеонаблюдение. После и Брайс излезе от вратата.
Ръсти току-що ми каза, че „с Бентън заслужаваме хубаво да си починем“, но нито той, нито Харълд споменаха, че съпругът ми беше тук. И той не бе дошъл просто да ме види.
— Какво има? — попитах всички.
— Лео Ганц. — Марино бе затворил телефона и приличаше на човек, който всеки миг ще експлодира. Страшна каша!
— Току-що е признал, че е убил Джамал Нари — обяви Брайс развълнувано сякаш бе спечелил от лотарията. — Вече е навсякъде по интернет. „Изключен ученик признава, че е убил учител по музика с противоречива слава.“ — Вдигна телефона си, за да ми покаже заглавието. — Някой дойде. Харълд? Ръсти? Ехо? Работи ли някой изобщо? — провикна се той. — Дойдоха да вземат труп. Удавянето! Грейси Смитърс!
Натисна зеленото копче на стената. Чу се звук от електрически двигател и вдигащата се стоманена врата започна да се отваря.
— Лео Ганц се е обадил в полицейския участък в Кеймбридж — каза ми Бентън. — За съжаление, също така го е съобщил и в туитър.
— Току-що е признал? — Нищо не разбирах.
— Няма и половин час! — Брайс беше толкова пълен с енергия, че всеки миг щеше да затанцува. Беше облечен както обикновено в тесни джинси, развлечен пуловер и червени кожени боти.
Дадох си сметка, че това е станало някъде по времето, когато комисарят бе изпратил на Марино снимката на Лео Ганц и му бе казал да очаква обаждане. Обаждането беше от Мачадо, който бе захапал въдицата. Погледнах Бентън и се опитах да разчета изражението му. Колкото по-непроницаем ставаше, толкова аз бях по-сигурна, че има информация, която всички останали нямахме. Виждах как чарковете се задвижват пред очите ми и всичко върви към неизбежния край като мишка, поела пътя към сиренцето в капана. Със Сил Мачадо беше свършено, и то не заради това, което бе казал на Марино по телефона. Обаждането беше без значение, но Марино не го знаеше.