— Вече оставиха съобщения от Си Ен Ен, „Фокс“ и един продуцент от „60 минути“ — Брайс бе взел да се размеква от вълнение. — Виждаш ли как се трупат имейлите? — И той пак вдигна телефона си, а момчешкото му лице бе грейнало, защото офис мениджърът ми не обичаше нищо повече от драмата. — Това е голяма работа!
— Моля те, не говори още с медиите. Не им отговаряй на мейлите и обажданията — казах му. — Значи си бил вече в тук, в центъра, когато се е случило? — попитах Бентън. — Защо?
— От полицията в Кеймбридж поискаха помощ от нас — каза той, сякаш Марино не беше при нас и аз не му бях задала друг въпрос. — Свързаха се за първи път с нас за това преди два часа.
— Искали са помощ от вас два пъти? — попита Брайс. — Да не би вие, големите лоши момчета от Бюрото, да се правите на недостъпни?
— За какво са се свързали с вас? — попитах аз.
— Няма да го обсъждаме тук — каза Луси. Каквото и да правеше Бентън, тя също участваше в него.
— И ти ли работиш по това? — тросна й се Марино. Лицето му бе почервеняло, а очите му бяха широко отворени и гледаха лошо.
Толкова бе ядосан, че чак беше страшен. Беше изпаднал в такава ярост, при която мозъкът просто спира да работи, като на куче при битка. Погледнах покрай него към увеличаващата се пролука на вдигащата се врата и тогава ми хрумна, че има и други високотехнологични доказателства освен компютрите, иззети от къщата на Фарар Стрийт. Спомних си и стихотворението, изпратено ми от Мористаун. След това някой бе намекнал в интернет за убийството на Нари още преди то да се случи. Бяха иззети хард дискове и записи от охранителни камери. Може би бяха в лабораторията на Луси и двамата с Бентън вече ги бяха прегледали.
Взрях се в Марино, докато той не отвърна на погледа ми. Направих му едва забележим жест, като съвсем леко поклатих глава. „Не — казах му. — Няма нужда да реагираш така. Войната ти с Мачадо свърши.“ Но той не ме разбра. И отклони поглед от мен.
21.
Във фоайето влезе лъскав черен ван.
Хората от Погребалната мемориална служба бяха тук, за да вземат удавеното четиринайсетгодишно момиче, което не биваше да умира. За миг се замислих за приятелите, с които е била, какво ще представлява животът им от тук нататък.
Преди се ядосвах при вида на безсмислена смърт. Бях предубедена към пияници, наркомани, хора, които се возеха прави в камиони или скачаха в езера и басейни под въздействието на алкохол и опиати, без да могат да плуват. Емоциите ми вече бяха погребани дълбоко, не бяха нестабилни, а тежки като гравитация. В повечето случаи изпитвах тъга. Най-често си казва: „Колко безсмислено“. Никой не започва живота си с идеята, че той ще свърши на някоя от моите стоманени маси. Не това си представят хората, когато мечтаят какви ще станат и кого ще обичат.
През големия квадрат на вдигнатата врата виждах паркинга. Беше покрит със сенки, небето бе сиво-синьо. През няколкото минути, откакто бях тук, още коли си бяха тръгнали, служителите си отиваха у дома след края на работния ден. Малцина от хората от центъра си тръгваха през фоайето, само тези, които се занимаваха с аутопсии, го правеха и аз винаги се озадачавах от криминолозите, които не искаха да видят труповете, по които работеха. Не искаха дори да доближават телата или да знаят подробности. Целият ми ДНК отдел не искаше да има нищо общо с долния етаж, който повечето все още наричаха морга. Някои го наричаха Адът.
— Самопризнанието е изключително проблематично откъдето и да го погледнеш — обясняваше Бентън. — Помолиха ме да помогна и там.
Една от областите му на компетентност бяха самопризнанията — истински или фалшиви.
— Мачадо! — избоботи Марино. — Той не може да го направи! Не разбираш ли? По дяволите, Бентън. Той не може да го направи и трябва да говориш с Гари!
— По-рано ли те помолиха да помогнеш на разследването или току-що? — Притиснах Бентън, защото той се изплъзваше както обикновено.
— И двете — каза той. — Мачадо ми се обади направо.
— Няма право да го прави — обади се Марино и точно това бе важното. Не беше същото като някой от лекарите ми да изпрати улики в лабораториите на ФБР, без да го съгласува с мен.
— Трябва да се обадиш на комисаря — повтори Марино. Вече направо крещеше.
— Какво ти казаха? — попитах Бентън.
— Да бе! Какво знаеш за случая ми, което аз не знам? — каза Марино.
— Лео Ганц твърди, че Нари го е нападнал тази сутрин, ударил го по главата с награда от състезание по тенис. Лео се върнал по-късно и го застрелял. Това според него се било случило в апартамента на Фарар Стрийт. — Бентън нямаше намерение да реагира на избухването на Марино, а аз се бях отказала да изпращам сигнали.