Враждебност, която ми се струваше нелогична. Двамата ходеха на бейзболни и хокейни мачове заедно. Караха мотори „Харли Дейвидсън“, а Мачадо беше главният виновник, който убеди Марино да напусне като главен криминолог при мен и да се върне в полицията. Това бе станало миналата година. Все още се мъчех да свикна с празния му кабинет в Центъра и новият му навик да ми нарежда какво да правя. Или поне си мислеше, че може. Точно като сега. Изискваше присъствието ми на местопрестъплението, сякаш аз нямах думата.
— Вече получих няколко снимки по електронната поща — обясни Марино. — Както ти казах, напомня ми за убитата жена в Ню Джърси преди два месеца, онази, с чиято майка съм учил в гимназията. Застреляна, докато чакала ферибота. Хора навсякъде и никой нито видял, нито чул каквото и да било. Един куршум в тила и един в устата.
Спомних си, че бях чула за този случай. Първоначалните подозрения бяха, че става въпрос за наемен убиец, а мотивите вероятно са били лични.
— През декември пък някакъв мъж слизал от колата пред ресторанта си в Мористаун — продължи Марино, докато мислите отново се върнаха към странното стихотворение. Беше ми изпратено от хотел в Мористаун. Медноглавата змия. Съзнанието ми започна да блуждае пак към седемте монети на зида.
— Бях на това местопрестъпление, беше по време на празниците, а аз разпусках с приятели ченгета и отидох с тях. Беше прострелян в тила и в корема. Здрави медни патрони, много бързи и с толкова малко фрагментация, че не можем да направим балистична експертиза. Но и в двата случая има някои безспорни неща. Почти сме сигурни, че е използвана една и съща пушка, а тя е необикновена.
„Ние.“ В някакъв момент Марино се бе вкарал в разследване, което беше извън юрисдикцията му. Серийни убийства, вероятно със снайпер или поне той така намекваше. А нямаше нищо по-лошо от разследване, основано на предположения. Ако вече знаеш отговора, изкривяваш всичко, за да го нагодиш според хипотезата си.
— Нека караме по-бавно, докато разберем с какво точно си имаме работа — казах му аз, докато гледах как Бентън ме наблюдава и си поглежда от време на време телефона.
Предположих, че преглежда новини и имейли. Опитваше се да разбере какво става. Продължаваше да хвърля поглед по посока на Академията по изкуствата и науките, където бе видял нещо да проблясва като светкавица на фотоапарат, само че по-приглушено. Отражение, кратко припламване, поне така каза. Сещам се за оптически мерник на пушка. И за нискодисперсионните лещи или антиотразителните устройства, използвани от снайперистите и състезателите по стрелба.
Срещнах погледа на Бентън и му показах с жест, че трябва да се приберем в къщата бавно, спокойно, сякаш нищо не се е случило. Спрях до грила, покрих го с капак, държах се безгрижно, все едно нищо не ме тревожеше. Ако някой ни наблюдаваше или бе насочил оптически мерник към нас, нищо не можехме да направим.
Резките движения и създаването на впечатление за паника щяха още повече да влошат нещата. Луси и Джанет не бяха забелязали нищо, докато оглеждаха района от високо, но не разчитах много на това. Човекът може да се е прикрил. Вероятно е залегнал, когато е чул приближаващия хеликоптер. Може би вече се е върнал.
— Знаеш ли кой е Джак Къстър? — попита Марино.
Казах му, че не знам, докато с Бентън се качвахме по стълбите със Сок по петите ни.
— От Мористаун е — продължи Марино. — Водещ детектив и специалист по балистика. Той подозира, че става въпрос за цев с пет нареза, като на пушките, които снайперистите сами си правят. Приятелите ми там ме държат в течение. А и аз се интересувам.
Марино бе израснал в Байон, Ню Джърси, и обичаше да ходи на концерти и спортни събития на стадион „Метлайф“. Миналия февруари беше там на финала за Супербоул. Твърдеше, че приятелите му ченгета от шерифския офис в Морис Каунти са му намерили билети.
— На местопрестъплението има медни частици, там, където куршумът е излязъл от тялото му, е ударил асфалта — каза Марино.
— Тялото местено ли е? — Дано да не казваше това.
— Очевидно има частици и в кръвта, която е изтекла изпод главата. Не се тревожи, никой не е пипал нищо, което не трябва.
Бентън затвори мрежестата врата зад нас, след това и тежката дървена вътрешна врата и я залости. Останах в коридора и продължих разговора, а той изчезна към кухнята. Затворих, защото някой друг се опитваше да ме набере, и погледнах да видя кой е.
„Брайс Кларк.“
След малко го чух в слушалката.
— Помниш ли гимназиалния учител по музика, който вдигна голям шум, че бил преследван от правителството и накрая пи бира и яде барбекю с Обама? — започна веднага Брайс и чак тогава разбрах всичко. — Онзи, който се държа като кретен с теб, помниш ли? Наруга те пред президента? В общи линии те нарече крадец на трупове и нацистка, която продава кожа, кости, очи, черни и бели дробове на търговци на органи?