— Подозирам, че това са стандартните практики на застрахователната компания — отвърнах. — А може би и на конгресмен Росадо. И ето ни сега пътуваме към неговата къща, а проклетият пикап на Блум ни следва по петите.
— Писна ми — каза Бентън.
— Просто не му обръщай внимание.
— Ще ти покажа как няма да му обръщам внимание.
Той зави рязко към лявата лента, смени на по-ниска предавка и скоростта падна толкова бързо, че залепнахме за облегалките. След това се мушна зад сивия форд и залепна заплашително за лъскавата му задна броня. Караше на по-долна предавка и двигателят ръмжеше. След това натисна педала до ламарината, върна се в лявата лента и застана успоредно на пикапа за секунда, а може би две.
— Да ти го начукам — каза Бентън, преди да отпрашим напред с мръсна газ.
Когато скоростта стигна 180 километра в час, шосето се отвори, сякаш бяхме единствените на него. Тогава той намали рязко и двигателят избоботи. Пикапът не се опита да ни настигне, а и не можеше. Вече не го виждахме, а аз така и не успях да разгледам добре шофьора. Някакъв дребен светъл човек с огромни очила с квадратни рамки. Като че ли се усмихваше, от което тръпки ме побиваха. Не бях сигурна и за пола. Може и да не беше мъж.
— Дадох му да се разбере — каза Бентън.
— Но кой беше? Трябва да разберем кой, по дяволите, караше тази кола. — Бях стресната от това, което Бентън току-що бе направил, както и от това, което Джоана Кадър бе казала на мен и Марино.
Месеци преди убийството му, съпругът й твърдял, че някакъв пикап започнал да го следи след стъмване и водачът носел очила и шапка. Някой се бе показал на прозореца на банята им и те започнали да пускат щорите. Джамал Нари не е бил параноичен и аз вече не вярвах, че човекът, който го е следил, е бил Ранд Блум. Или поне не е бил само той.
„Те.“
— Пак ни тормозят, все едно ни показват среден пръст. Мисля, че Марино е прав. — Бентън обясняваше, а това беше нелогично, защото ако наистина искаше да го направи, нямаше да се държи по този начин.
Внезапният му изблик на заплашително поведение на шосето също не бе типично за желязната му дисциплина. Погледнах острия му профил, осветен от фаровете на насрещните коли, здраво стиснатата му уста. Усещам свитата на топка агресия в него. За миг зърнах и яростта му.
Навлязохме още по-навътре в криволичещата магистрала „Северен бряг“, която се виеше на изток от плажа на Ривиър, минахме край някогашния увеселителен парк на име „Страната на чудесата“, който в момента беше транзитна станция на бързата Синя линия на метрото.
Мислех на глас за различните звена в цялата картина, които трябваше да изолираме. Пати Марсико, Джони Анджиърс, Джамал Нари, Лео Ганц, а сега и четиринайсетгодишната Грейси Смитърс, убита в къщата на Боб Росадо. Опитвах се да подредя пъзела, оглеждах го от всеки ъгъл, премислях всяка подробност. После разсъждавах и над двете убийства в Ню Джърси, съобщенията в интернет, които не можехме да проследим.
Всичко това не може да се случваше само заради пари. Трябва да има още нещо освен претенциите към застрахователите, изнудването на богат конгресмен, който пази властта и мястото си в обществото. Отключих телефона си и влязох в базата данни на Криминологичния център. Намерих случая с Пати Марсико. Прегледах полицейския доклад, снимките от местопрестъплението, освежих си паметта, докато си мислех за аутопсията й и моя доклад.
Шейсет и една годишна, успешно преборила се с рака, насред развод. Отишла да нагледа необзаведен дом на брега на океана след буря. Адвокатите на Ти Би Пи твърдяха, че жестокото убийство е извършено от някой, когото тя е познавала. Причините били лични. Намекваха, че отчужденият й съпруг е влязъл сам в къщата, пребил я, удавил я, а след това, без да бърза, пил бира и почистил с белина. Увеличих снимките на голото тяло, увиснало на кабели, които бяха завързани за китките и метнати през тръба на тавана в наводненото мазе. Спомних си как стоях във водата и усещах студенината й през гумените ботуши. Долавях и присъствието на злото.
Чувствах го вътре в къщата и после, докато обикалях двора и плажа с Бентън и Луси. Също и когато тръгнахме обратно към летището, където чакаше хеликоптерът на Луси. Просто интуиция. И въпреки че не разчитах на нея, не можех и да я пренебрегна. Неслучайно я притежаваме, за да оцеляваме, и с част от мозъка си разбирах, че някой следи присъствието ни.