— Да — изръмжа заместник-командирът, — морските геолози сигурно са вдигнали голяма веселба по повод на това малко откритие.
— Петстотин и шейсет метра — проехтя безчувствено гласът от ехолота.
— Боже мой! — ахна щурманът. — Дъното се е издигнало с триста метра за по-малко от половин миля! Това е невъзможно!
Дюпри отиде до левия борд на командното помещение и почти залепи нос за стъклото на ехолота. Според дигиталното изображение морското дъно беше очертано като дълга зигзагообразна черна линия, изкачваща се стръмно към червената чертичка най-горе на скалата. Дюпри постави ръка върху рамото на хидроакустика.
— Има ли вероятност за погрешно калибриране?
Хидроакустикът щракна превключвател и загледа съседното прозорче.
— Не, сър. Получавам същите показания и от резервната система.
Дюпри постоя още миг, после отиде отново до масата за картите и погледна маркировките с молив, показващи местоположението на кораба спрямо издигащото се морско дъно.
— Говори мостикът — долетя металният като на робот глас по високоговорителя. — Видяхме го. — В гласа се долови колебание. — Ако не бях предпазлив в предположенията си, щях да твърдя, че нашият контакт е версия в умален мащаб на известния облак мъгла край Ню Ингланд.
Дюпри отговори по микрофона:
— Разбрано — и продължи да гледа картата със замислен поглед и непроницаемо лице.
— Да уведомим ли Пърл Харбър, сър? — попита щурманът. — Те биха могли да ни изпратят разузнавателен самолет за разследване.
Дюпри не отговори веднага. Едната му ръка безцелно барабанеше по ръба на масата, другата беше отпусната до тялото му. Командирът рядко взимаше внезапни решения. Всяка негова стъпка винаги бе добре пресметната.
Мнозина от екипажа на „Старбък“ бяха служили и преди при Дюпри и въпреки че не изразяваха сляпа безрезервност към него, те го уважаваха и се възхищаваха на способностите и преценките му. Вярваха му като на човек, който никога няма да направи фатална грешка, застрашаваща живота им. И всеки път се бяха оказвали прави. Този път обаче жестоко се лъжеха.
— Да го проверим — каза най-сетне Дюпри с тих глас.
Заместник-командирът и щурманът се спогледаха. Бяха получили заповед да изпитат „Старбък“, а не да преследват призрачна маса мъгла на хоризонта.
Никой никога не разбра защо командир Дюпри ненадейно изневери на природата си и се отклони от заповедите. Може би стръвта към неизвестното надделя в него. Може би се беше видял във въображението си като откривател. Но каквато и да беше причината, тя така и не се разбра, тъй като „Старбък“, като отвързана хрътка, надушила гореща следа, се втурна по новия си курс и се вряза във вълните.
„Старбък“ трябваше да влезе в Пърл Харбър следващия понеделник. Когато не се появи и изтощителното й издирване от въздуха и по море не откри никаква следа от нея, на военноморския флот не му остана друг избор, освен да признае загубата на най-новата си подводница и на сто и шейсетимата мъже в нея. Официално беше съобщено на потресената нация, че „Старбък“ е потънала някъде във водната шир на Северния Тихи океан. Забулена в безмълвна загадка, тя потъна заедно с целия екипаж. Времето, мястото и причината останаха неизвестни.
1.
Сред претъпканите плажове на щата Хавайски острови е все още възможно да се намери пясъчно пространство, предлагащо уединение. Нос Каена, врязващ се навътре в канала Кауаи като застинала в ляво кроше ръка на боксьор, не е сред рекламираните места и там човек може да си почине и наслаждава на пуст бряг с красив, но и измамен плаж. Много често крайбрежието е щурмувано от обратни подводни течения, които са изключително опасни за всички, с изключение на най-предпазливите плувци. Всяка година, като предопределен от патологичен график, незнаен летовник, привлечен от уединената пясъчна ивица и лекия прибой, влиза във водата и само след минути е отнесен навътре в морето.
На този плаж, излегнат върху плажна бамбукова рогозка, лежеше силно почернял от слънцето мъж, висок над метър и осемдесет. По едрите му, окосмени гърди, които се повдигаха при всяко вдишване, криволичеха надолу струйки пот и капеха в пясъка. Ръката му, засенчваща очите му от яркото тропическо слънце, беше мускулеста, но без силно изразени издутини, типични за щангистите. Косата му — черна, гъста и сплъстена — падаше върху челото на суровото на вид, но дружелюбно лице.