Дърк Пит излезе от дрямката си и, повдигайки се на лакти, се загледа с тъмнозелените си очи в морето. Пит не беше любител на слънчевите бани; за него плажът беше живо, движещо се нещо, което се променя по форма и характер според непрекъснатата атака на вятъра и прибоя. Той се вгледа в мъртвото вълнение, прииждащо от разтърсваното му от урагани родно място, намиращо се на хиляди мили навътре в морето. Когато дългите му плавни вълни наближеха брега и браздите им почувстваха плиткото дъно, те се надигаха и увеличаваха скоростта си. Променяйки се от плавни в пенести вълни, те ставаха все по-високи и по-високи — докъм два и половина метра от браздата до гребена, прецени Пит — преди да се сгромолясат и разбият в оглушителна маса от пяна и пръски. После умираха във вид на малки, вихрещи се водовъртежи. Изведнъж погледът на Пит бе привлечен от цветно петно отвъд пенестите вълни, на около стотина метра навътре от бреговата ивица, което обаче изчезна мигновено зад гребена на една вълна. Пит продължи да гледа с изострено любопитство мястото, където бе мярнал цветното петно. След като следващата вълна се надигна и изви гребена си, той пак го видя да проблясва на слънцето. От това разстояние беше трудно да се определи формата му, но яркожълтият флуоресцентен блясък не можеше да бъде сбъркан.
Ще е най-разумно, заключи Пит в себе си, просто да продължа да лежа и да оставя силата на прибоя да изтласка предмета към мен. Но само миг след това той пропъди здравомислещата преценка от ума си, изправи се на крака и тръгна бавно към водата. Когато нагази на дълбочина до над коленете, се преви и се гмурна под една прииждаща вълна, като прецени момента така, че да почувства как тя се разбива над ритащите му крака. Водата беше топла като от крана на душа в хотелската му баня — някъде между двайсет и три и двайсет и пет градуса. Веднага след като подаде глава над повърхността, той започна да гребе спокойно с ръце през вихрещата се пяна, като се остави на силата на течението да го отнесе към по-дълбоките води.
След няколко минути се спря и заплува изправен, търсейки с поглед следа от жълт цвят. Забеляза я на двайсетина метра вляво от него. Заковавайки поглед в странния плавей, той започна да скъсява разстоянието до него, като го изпусна от поглед само за миг, когато цветният предмет пропадна в една от прииждащите бразди. Чувствайки, че течението го тегли силно надясно, той коригира ъгъла си и бавно увеличи замаха на ръцете си, за да се опази от опасното изтощение.
После се пресегна и пръстите му докоснаха хлъзгава цилиндрична повърхност, дълга около шейсет сантиметра, широка двайсетина сантиметра и тежка близо три килограма. Предметът беше увит в жълта непромокаема материя, в двата края на която се виждаха изписани инициалите на Военноморските сили на Съединените щати. Пит обгърна цилиндъра с ръце, отпусна тялото си и погледна към брега, за да прецени на какво разстояние се е отдалечил.
Погледът му пробяга по плажа, търсейки да открие някого, който го е видял да влиза в морето, но плажът беше пуст с километри в двете посоки. Пит не си направи труда да огледа стръмните скали зад бреговата ивица — не очакваше някой да се е покатерил по скалистите скатове в средата на седмицата.
Запита се защо пое такъв глупав и безразсъден риск. Загадъчният жълт плавей му бе дал извинение да приеме предизвикателството и веднъж вече приел го, и през ум не му мина мисълта да се откаже. Сега безмилостното море го държеше здраво в прегръдките си.
За миг обмисли идеята да се опита да заплува по права линия обратно към брега. Но това решение трая само миг. Марк Спиц можеше и да успее, но за себе си Пит беше сигурен, че никога не би могъл да спечели като него златни олимпийски медали по плуване, докато продължава да пуши по един пакет цигари на ден и да изпива всяка вечер по няколко чаши шотландско уиски „Къти Сарк“. Въпреки това той реши да се съсредоточи и да положи усилия да надвие майката природа в нейната собствена игра.
Пит имаше голям опит в преодоляването на бурно море и на подводни течения с обратна на вълните посока; от години практикуваше сърф и познаваше всеки трик на прибоя. Човек можеше да бъде завлечен неусетно навътре в морето, докато в същото време, на стотина метра встрани от него, деца лудуват в смаляващите се вълни, без да усещат и най-слабото им отдръпване. Неумолимата сила на приливно-отливното течение се проявява, когато разбилата се крайбрежна вълна се върне обратно в морето през издълбаните от бурите теснини в пясъчните насипи. Тук прииждащият прибой променя посоката си и се отдалечава от сушата със скорост, която често пъти достига до над шест километра в час. Сега течението почти бе изразходвало силата си и Пит беше сигурен, че трябва да плува успоредно на бреговата ивица, докато излезе от пясъчните насипи, а после да се насочи към брега от друга точка.