— Пусни оръжието и не мърдай — нареди му с остър глас Пит.
Охранителят на Делфи продължи да стои неподвижен и само присви очи в малкия автоматичен пистолет в ръката на Пит. Звънецът иззвъня отново. Мъжът отскочи настрани и докато вдигаше оръжието си, за да стреля, Пит го изпревари и го улучи в сърцето.
За кратък миг охранителят остана прав, вперил изумен и празен поглед в Пит. После ръката му се отпусна, оръжието се изхлузи от нея и падна безшумно на килима, а той подви колене и се строполи на пода, превит като ембрион на едната си страна.
Пит стоеше, без да се помръдва, заслушан в безумното блъскане по вратата и забил поглед в човешките останки в краката си. Четирите стени на стаята като че ли се затвориха над него. Нещо липсваше. Съзнанието отказваше да му съдейства. Последните няколко минути го оставиха объркан и скован. Още някой трябваше да е тук…
Самър!
Той дръпна пердето, закриващо балкона, но не видя нищо освен стъклената стена зад тях. Като обезумял започна да претърсва стаята, викайки Самър по име. Тя не отговаряше. На балкона е, помисли си той. Сигурно е дошла като Делфи и хората му от покрива. Балконът обаче беше празен; имаше само едно въже, вързано за парапета, което се спускаше към балкона на по-долния апартамент. Беше избягала по същия начин както преди.
В този момент погледът му бе привлечен от малко цвете върху едно от креслата в гостната. Беше цъфнала нежна плумерия — бели венчелистчета, оцветени в жълто отвътре. Той вдигна цветето и го огледа така, както се оглежда рядък вид пеперуда. Дъщеря на Делфи, помисли си той. Как е възможно?
Все още стоеше на балкона с цветето в едната си ръка и с пистолета в другата и гледаше към яркосинята накъдрена повърхност на океана, когато охранителите на Хънтър нахълтаха в стаята.
13.
— Господин Пит… — красивата млада жена се запъна, — адмиралът ви очаква. О, между другото — тя сведе поглед, — всички ние сме горди, че сте в редиците на Сто и първи аварийно-спасителен отряд и с онова, което направихте на борда на „Марта Ан“.
— Как прие адмиралът отвличането на дъщеря му? — Той се постара гласът му да не прозвучи рязко.
— А, той е суров човек — отвърна тя простичко.
— В кабинета си ли е?
— Не, господине. Всички ви очакват в заседателната зала. — Тя стана и заобиколи бюрото си. — Оттук, ако обичате.
Той я последва по коридора, където жената се спря пред една врата вдясно, почука и след като съобщи името му, я задържа отворена, за да го пропусне да влезе, после я затвори тихо след него.
В залата имаше четирима мъже, двама от които Пит познаваше. Адмирал Хънтър пристъпи към него, за да се ръкува. Той изглеждаше много по-стар и по-уморен от последния път, когато Пит го видя — само преди четири дни.
— Слава богу, че отървахте кожата — каза сърдечно адмиралът и искреността му изненада Пит. — Как е кракът ви?
— Добре — отвърна кратко Пит и задържа поглед в очите му. — Съжалявам за капитан Синана… и за Ейдриън. Вината беше моя. Трябваше да съм по-бдителен.
— Глупости! — Събраните му устни помръднаха в стегната усмивка. — Та вие довършихте двамата негодника. Трябва да е паднал голям бой.
Преди Пит да отговори, до тях се приближи Денвър и потупа Пит по рамото.
— Радвам се да те видя. Изглеждаш по-скапан от всякога.
— Пребит съм от умора. Половинчасовият сън от последните двайсет и четири часа не можа да възстанови младежкия ми вид.
— Съжалявам, че трябва да ви го напомня — намеси се Хънтър, — но времето ни притиска. Ако не извадим час по-скоро „Старбък“, ще се простим с нея завинаги. — Бръчиците около очите му издаваха безпогрешно огромното му напрежение. — Малкото време, с което разполагаме, дължим само на вас. Да наводните носовия торпеден отсек беше гениално хрумване от ваша страна.
Пит се ухили.
— Кърмчията на „Марта Ан“ беше напълно сигурен, че двамата с него ще трябва да изплатим нанесените щети от надниците си.
Хънтър позволи на крайчетата на устните му да трепнат в нещо като усмивка.
— Елате да седнете, но преди това искам да ви представя на доктор Елмър Крайслър, завеждащ научноизследователския отдел в болницата „Триплър“…
Пит подаде ръка на ниския, дребен човек с костелива ръка, която стисна неговата като с клещи. Мъжът беше с бръсната глава, носът му крепеше огромни очила с рогови рамки. Кафявите очи зад стъклата приличаха на мънички мъниста, но усмивката му беше широка и искрена.