— По-лесно е да се каже, отколкото да се опита — смотолеви Хънтър. — Разполагаме с по-малко от петнайсет часа.
Пит помълча малко. Когато заговори, гласът му беше студен и сериозен.
— Разрешение има и то ще струва на данъкоплатците само няколко долара. Но вероятността за успех е повече от петдесет на петдесет.
На няколко пъти Хънтър се размърдваше притеснено на стола си, докато изслушваше плана на Пит. Накрая с неохота даде разрешението си, с едно наум, че или планът е безумен, или че Пит премълча някои неща от него. Предположи, че е последното.
14.
Старият самолет „Дъглас“ С-54 стоеше на пистата, насочил нос към черния асфалт, ограден от двете страни с цветни маркиращи лампи. Крилете и фюзелажът му потръпваха в унисон с четирите вибриращи мотора, чиито витла надигаха в нощта прах и боклуци под хоризонталния стабилизатор. След малко самолетът потегли, набирайки мъчително бавно скорост; светлините на лампите покрай пистата се отразяваха в блестящата му алуминиева повърхност и проблясваха в илюминаторите. Най-накрая машината се отлепи от бетонната настилка и се издигна елегантно над светлините на Хонолулу, описа широк завой над нос Дайъмънд и се насочи на север в духащия пасат. След малко ръката на Пит отмести назад ръчната газ и се заслуша в ревящите мотори, докато проверяваше оборотите и измервателните уреди. Със задоволство той установи, че тресящата се и шумна реликва ще го закара до целта му.
— Исках да те питам, асе, случвало ли ти се е да приводняваш принудително самолет? — Въпросът зададе ниският мъж, с гръден кош като буре, който седеше на мястото на втория пилот.
— Наскоро не — отвърна Пит.
Мургавият, къдрокос мъж изхвърли ръце нагоре и направи престорена мъчителна физиономия.
— О, боже, защо се оставих да бъда подмамен да участвам в тази комедия? — Той се обърна и се усмихна накриво на Пит. — Сигурно защото съм добродушен човек и всеки гледа да ме използва.
— Не ми пробутвай тия глупости — избъбри Пит. — Познавам те от детската забавачка — никой никога не те е използвал.
Ал Джордино се приведе напред и прибра нагоре паднала над окото му къдрица черна коса.
— Така ли? А забравяш ли времето, когато месеци наред продавах виолетки по уличните ъгли, за да изкарам някой долар, та да мога да заведа онази русокоса красавица на бал в гимназията?
— Е, и какво?
— Божичко, какво нахалство! „Е, и какво?“ — имитира го той. — Негодник такъв. Та нали когато отидохме на бала, ти й каза, че съм имал гонорея… и тя цялата вечер се правеше, че не ме познава.
— А, да, спомних си — закикоти се Пит. — Тя затова настоя аз да я изпратя до тях. — Той наклони глава назад, затвори очи и се върна в миналото. — Какво пухкаво създание беше това момиче, само да го гушкаш… Жалко, че вие двамата не се погодихте.
Джордино зяпна с уста от почуда.
— И това ми било кавалер!
Пит и Джордино бяха близки приятели; двамата учеха заедно в гимназията и колежа. Джордино вдигна ръце и се протегна. Той беше нисък — не повече от метър и шейсет и пет, имаше мургава кожа, а черната му къдрава коса издаваше ясно италианския му произход. Напълно различни на външен вид, Пит и Джордино си подхождаха идеално и това беше една от главните причини за настояването на Пит Джордино да стане негов пръв помощник в ръководенето на специалните проекти. Техните приключения, за огромно разочарование на адмирал Сандекър, се разнасяха като легенди в океанографската агенция.
— Няма ли командващият базата „Хикам Фийлд“ да се ядоса, като научи, че сме задигнали частния му самолет? — попита Джордино.
— Той не може да чака. Веднага щом този музеен експонат кацне във водата, добрият генерал ще направи заявка за нов реактивен транспортен самолет.
Джордино въздъхна замислен.
— Ех, да можеш да притежаваш свой собствен самолет. Ще ми се да имам една антика като „Летящата крепост“ В-17, оборудвана с двойно легло и мокър бар, натъпкан с алкохол.
— И да заличиш от крилете му отличителния знак на Военновъздушните сили, за да го замениш с лика на някоя мацка.
— Идеята не е лоша — отвърна Джордино. — Само за това бих могъл да ти го заемам от време на време… срещу малка такса, разбира се.
Пит не продължи разговора. Обърна се и погледна през страничния си прозорец морето под тях. Един търговски кораб плаваше на североизток към Сан Франциско. Никъде не се виждаха „зайчета“ — черният океан изглеждаше гладък като огледало. Спокойното море е най-подходящо за нанасяне на удар, но в същото време затруднява определянето на височината.