— Особено ми е приятно да знам, че имам приятели като теб — каза Джордино със саркастична усмивка.
— Късметлията си ти. — По лицето на Пит нямаше и следа от усмивка. — Остава вероятността адмирал Хънтър да се моли мисията ни да претърпи провал.
— Няма начин да стане — отвърна Джордино сериозно този път. — Вие, хора, май надценявате оня грамаден жълтоок клоун. Басирам се на бутилка хубаво питие, че ние ще влезем и излезем, преди на него да му просветне, че е бил ограбен от двамата най-велики подводни крадци в Тихи океан.
— Щом казваш.
— Ами помисли само — продължи надменно Джордино. — Никой разумен човек няма доброволно да приводни самолет в глуха доба… освен теб де. Оня тип Делфи вероятно ще си помисли, че ние извършваме само разузнавателен полет. Той няма да заподозре нищо преди разсъмване.
— Харесвам оптимизма ти.
— Мама винаги ми е казвала, че много ме бива в словото.
— Ами нашите пътници?
— Никой не ги е карал насила да идват. Те вероятно седят отзад и си пишат некролозите. Защо да ги разочароваме?
— Добре, нападаме. — Пит се пресегна и потупа висотомера. Малката бяла стрелка стоеше отпуснато върху най-долната чертичка. Той включи прожекторите за кацане и видя как водата под фюзелажа закипя, когато индикаторът за въздушната скорост затрептя при скоростта от двеста и седемдесет възела. После взе други наушни слушалки и се заслуша напрегнато известно време. — Сигналите от подводния маркер наближават връхната си точка — съобщи той. — Не е лошо да направим последна проверка на приборите преди кацане.
Джордино въздъхна мързеливо, откопча предпазния си колан и стана, за да вземе и подаде на Пит контролния списък.
— Чети на глас.
Пит зачете подред номерираните измервателни уреди, а Джордино потвърждаваше на глас.
— Нива на горивната смес.
— Проверени.
Докато извършваха тази скучна, но задължителна процедура, Пит хвърляше от време на време по едно зорко око върху морето, което вече беше на петнайсетина метра под тях. Накрая прочете данните и на последния уред от картата.
— Край — заключи Пит и метна през рамо контролната карта на пода на пилотската кабина. — Това повече няма да потрябва на никого.
Джордино се наведе над командното табло и посочи напред.
— Виж звездите на хоризонта право пред нас… те помръкват.
— От натрупаната облачна маса е — кимна Пит.
След малко на линията на черния хоризонт се появи заплашително петно. Пит плавно намали притока на гориво, докато индикаторът за въздушната скорост не отчете сто и двайсет възела.
— Това е вълшебният момент — рече тихо Пит и погледна за миг тъмните очи на Джордино, чието лице, макар и неусмихнато, изглеждаше спокойно и невъзмутимо.
— Дай ми сто градуса на задкрилките — каза Пит. — После иди в главната кабина при другите и поеми ролята на отегчен трамваен кондуктор.
— Ще ги забавлявам с поредица от най-добрите си скучни шеги. — Джордино се пресегна, натисна бутона за задкрилките и го задържа, докато той не регистрира сто градуса. — Довиждане, друже. Ще се видим след забавата. — Той стисна рамото на Пит, обърна се и напусна пилотската кабина.
Вятърът беше насрещен и Пит наклони машината С-54, за да компенсира дрейфа. Когато самолетът се установи на няколко метра по-ниско, той успя да различи височината на вълните на ярката светлина на прожекторите за кацане. Искаше му се да можеше да приводни самолета, без да включва светлини, но това не беше възможно. Още не, още не, повтаряше си той мислено. Още пет километра. Части от секундата щеше да му отнеме да кацне пред маркера и облака мъгла и пак да има останала инерция, която да го закара в района на целта. Въздушната скорост намаляваше под сто и пет възела.
— Хайде, миличък, дръж се, още малко остава.
Пит съсредоточи цялото си внимание в крилете — трябваше да ги поддържа в хоризонтално положение, защото ако някой от върховете им се забиеше в гребен на вълна, самолетът щеше да се превърне в огромна въртележка. Той полека снижи самолета, спускайки се зад редиците от вълни, като се опитваше да се приводни върху задната част на една от тях и да използва наклона й за омекотяване на удара. Витлата изхвърляха огромни струи пръски зад мотогондолите и с първото съприкосновение с водата мъглата започна да обгръща челното стъкло на кокпита.