Пит се провря през отворената врата на кормилната рубка и влезе в зловещата и наподобяваща крипта вътрешност. Той обходи наоколо със светлинния лъч и се закова на място от странното обкръжение. Погледът му бе привлечен от грозна прозрачна змия, която залъкатуши по тавана и изчезна през отворения отдушник. След нея още едно дълго влечуго се втурна към един от ъглите на тавана, после бавно се сля с водата в отвора. „Змиите“ всъщност бяха потоците от собствените му въздушни мехурчета, които се издигаха до тавана на кабината, преди да намерят път за бягство към повърхността.
Пит нямаше представа какво ще намери в кораба, но онова, на което се натъкна, породи в него кошмари за години напред. Върху масата лежаха карти, които се нагъваха и разгъваха от водното течение и бяха твърди на пипане, сякаш бяха потопени едва вчера. Ръкохватките на щурвала стърчаха в патетичен кръг на отчаяние, като че ли знаеха, че никога вече нямаше да бъдат докоснати от нечии ръце. Бронзът на компасната кутия блещукаше на слабата светлина, а стрелката на компаса все още сочеше вярно някакъв забравен курс, докато стрелките на телеграфа бяха заковани на положение СТОП МАШИНИ. Пит се наведе по-близо — нещо го смути. Буквите под сигналния лост не бяха английски. Той ги огледа внимателно, после заплува обратно до компасната кутия, насочвайки светлинния си лъч към табелката с името, завинтена над отвора на компаса. Познанията му по руски се състояха от двайсетина думи, но въпреки това не му беше трудно да разчете името на кораба — АНДРЕЙ ВИБОРГ.
Значи руски шпионски траулер е открил „Старбък“, заключи в себе си Пит, но само за да умре и почива до нея, и то със съдействието на Делфи и пиратите му. Пит нямаше време да размишлява повече. Точно тогава нещо го докосна отзад по рамото. Той се обърна и освети лицето на мъж.
Лицето беше стряскащо неестествено и изкривено в безбожно изражение. Бялото на зъбите светеше през полуотворената уста, едното му око гледаше, без да мига, а другото беше скрито от малък морски рак, който се беше самоизял до половината в очната ябълка. Мъжът се олюляваше като пияно плашило, ръцете му се повдигаха и спускаха, сякаш помахваха под безшумната и безжалостна сила на подводното течение. Ужасяващото видение висеше на метър и двайсет над палубата и се придвижваше към Пит, който се бе заковал на място от гледката.
Пит грубо избута мъртвото тяло настрани и го проследи с поглед как то се понесе по инерция към вътрешната врата на кормилната рубка, където се сля с черното було на дълбините.
Той нямаше какво повече да види или направи на борда на съветския траулер. Беше време да изчезва оттук — оставаха му само няколко минути, преди той и Джордино да преминат на резервен въздух.
Джордино все още стоеше на пост под крилото на мостика, когато чу звукови вълни в далечината. Той се оттласна нагоре към кормилната рубка и направи знак на Пит, който току-що излизаше, да угаси лампата си.
Пит се подчини; двамата клекнаха под левия прозорец и се заслушаха в приближаващото се бръмчене на електрически мотор. Само няколко секунди по-късно се появи мъждукаща светлина.
Отначало създанието им се стори странно и примитивно, но когато се приближи, те видяха, че това е подводен плавателен съд, построен във формата на кит, с хоризонтална перка на опашката, служеща за управление. Двама мъже бяха яхнали миниподводницата — седналият отпред държеше кормилното колело, а другият, зад него, извършваше навигационната работа. Малък гребен винт разбъркваше водата зад задния стабилизатор и превозваше двамата мъже през дълбините със скорост близо пет възела. Плавателният съд и екипажът му се насочваха право към мостика на „Андрей Виборг“.
Пит и Джордино притиснаха тела в напречната преграда под прозореца. Беше късно да затаят дъх и можеха само да наблюдават безпомощни как въздушните им мехурчета се издигат издайнически в посока към миниподводницата. Като по даден знак двамата едновременно извадиха ножовете си от ножниците и зачакаха неизбежната среща — двата потока от изпускания им въздух щяха да издадат присъствието им.
Подводният съд зави покрай предната мачта и пое към кормилната рубка. Той беше вече толкова близо, че Пит успя да види малките апарати за дишане, закрепени за гърдите на екипажа. Той стисна здраво ножа си и се приготви да скочи през вратата с надеждата да нанесе пръв удар, макар да съзнаваше, че малкото му острие не можеше да се мери с каквото и да е друго стрелково оръжие.