Моментът на напрежение свърши. В последната възможна минута носът на миниподводницата се вирна рязко нагоре, подмина въздушните мехурчета и изчезна над мостика. Шумът от мотора й бавно заглъхна. Почти веднага и светлината й се загуби от поглед. Отново настъпи тишина.
Джордино включи лампата си и Пит го видя как сви в недоумение рамене. Тогава Пит разбра каква е работата. „Андрей Виборг“ продължаваше да изпуска въздух от кухините си. Навсякъде от корпуса и надстройката мехурчета от въздух и гориво се смесваха и издигаха лениво към океанската повърхност. Хората на Делфи просто не обръщаха внимание на никакви следи от въздушни мехурчета, защото знаеха, че на потънал кораб са му нужни месеци, а понякога и години, за да изхвърли задържалия се във всяка кухина въздух.
Пит потупа часовника си и посочи към отдалечилата се миниподводница. Джордино кимна и двамата се оттласнаха над леерното ограждане на кораба и се спуснаха към дъното, използвайки причудливите форми на камъните и растителността му за прикритие. Когато тъмният корпус на „Андрей Виборг“ остана далече зад тях, Пит му хвърли през рамо един последен поглед. Американците вече знаеха мястото на гроба му, докато на руснаците — в това беше сигурен — никой нямаше да им каже къде да го търсят.
Показанията на дълбокомера на Пит започнаха да се покачват. Той поведе Джордино по склона на подводния хълм. Водата беше студена, прекалено студена за тази част на Тихи океан. Очите им напрегнато следяха дължината на светлинните им лъчи, за да открият по дъното следи от човешка дейност, но доказателство, издаващо правите геометрични линии, плод на човешка ръка, не се появяваха. Трябва да има някъде отвор, помисли си Пит. Все пак миниподводницата беше дошла отнякъде.
Времето им бе изтекло. Вероятността да се завърнат благополучно до „Старбък“ беше минимална. Нямаха друг избор, освен да продължат, докато в бутилките им остане въздух колкото да се издигнат на повърхността с невъзможната надежда да бъдат изтеглени, преди взрива на ракетата, изстреляна от „Монитор“, да направи телата им на пихтия.
Изведнъж Пит почувства промяна в температурата на водата. Беше се покачила с около пет градуса. В същия момент силно течение премина по склона, което вдигна вихрещи се облаци прах и изправи морската трева във вид на вълнообразна хоризонтална плоскост. Внезапно появилото се водно течение се блъсна с цялата си невидима маса в Пит и Джордино и ги търкулна като топки за пинг-понг по дъното. Двамата се озоваха сред гора от морска трева, която зашиба лицата им и остави червени следи по бузите и челата им.
Пит направи салто и се удари в огромна каменна издатина, покрита с дебел слой растителни и животински организми. Зелената тиня се полепи по ръцете му, а острите ръбове на колония от миди сряза гуменото му мокро подводно облекло. За миг той бе прикован за камъните, но следващият непредвидим каприз на течението го грабна и го пое обратно в прегръдките си. Той почувства, че нещо сграбчи крака му. Беше ръката на Джордино, която обгърна бедрото му точно под чатала и го стисна със силата на пневматично менгеме.
Пит погледна Джордино в маската му и беше готов да се закълне, че едното кафяво око под нея му намигна. Сега комбинираната тежест на двете им тела увеличи съпротивлението им срещу течението и, което беше по-важно, хватката на Джордино щеше да попречи на вихрещия се ураган от изригващ пясък и водорасли да ги раздели.
Пит долови тъп дрънчащ звук, наподобяващ странен звън на камбана. Звукът беше дошъл от удара на бутилките му със сгъстен въздух в камъните. За миг той се озова паднал по гръб и вдигна нагоре лампата си, която освети набързо блестящата повърхност. Пресегна се да я докосне и тогава съзна, че съзнанието му блуждае. Върна сетивата си в действителността точно навреме, за да покрие лицето си и да се предпази от сблъсък с огромен, обрасъл с морски организми скален блок.
Онова, което го спаси в тези първи секунди на сблъсъка, беше 6-милиметровата дебелина на мокрото му подводно облекло. Но тя не беше достатъчна да го спаси напълно. Бодливите морски животинки срязаха гумата и найлоновия хастар. Болка прониза Пит, когато във водата около ръката му изригна облак от собствената му кръв. Маската му за лице се смъкна и вихрещият се пясък напълни очите и ноздрите му, ожулвайки нежните ципи. Той се помъчи да издуха носа си, за да го прочисти от пясъка, но с това само увеличи дразнението. Очите го заболяха от обединената атака на пясъка и солената вода.