Пит извърна отново поглед към Делфи.
— Нещо не сте много приказлив тази сутрин — отбеляза Делфи усмихнат. — Да не би да сте загрижен за съдбата на приятеля ви?
— Приятел ли? Не разбирам за какво говорите.
— Мъжът с ранения крак, когото оставихте в пустия коридор.
— В днешно време навсякъде има разхвърляни боклуци.
— Глупаво е от ваша страна да продължавате да се правите на ударен. Моите хора откриха самолета ви.
— Още един лош мой навик — да паркирам където ми падне.
Делфи подмина забележката.
— Разполагате точно с трийсет секунди, за да ми кажете какво правите тук.
— Добре, всичко ще ви кажа — и Пит заговори наслуки. — Наех самолет за полет до Лас Вегас, за да направя специална обиколка на казината, но се заблудихме. Това е всичко, кълна се.
— Много хитро — рече Делфи с уморен глас. — По-късно ще има да се молите за пощада.
— Винаги съм се питал как ли ще издържа на мъчения.
— Не става дума за вас, Пит. Изобщо не съм възнамерявал да ви причиня ни най-малкото неудобство. Има няколко по-изискани метода за изтръгване на истината. — Делфи стана от кушетката и се наведе над интеркома. — Доведи ми другия — после се изправи и хвърли на Пит стегната и безжизнена усмивка. — Настанете се удобно. Обещавам, че няма да ви карам да чакате дълго.
Пит се изправи тромаво на крака. Би трябвало главата му да се върти от слабост и изтощение. Но като по чудо организмът му започна да отделя бързо адреналин и умът му стана остър като бръснач.
Той погледна часовника си. Стрелките показваха 4:10. След петдесет минути морските пехотинци щяха да нападнат предавателя на остров Мауи. След петдесет минути „Монитор“ щеше да превърне подводния хълм в купчина чакъл. Вероятността да излезе оттук жив беше нищожна. Жертвата щеше да си струва, помисли си той с мрачно лице, ако Кроухейвън успееше да приведе в ход „Старбък“. Той затвори очи и се опита да си представи как „Старбък“ пори водите по обратния път към Хаваите, но картината някак му убягваше.
Кроухейвън не помнеше да е виждал някога толкова много кръв. Окървавен беше целият под на командния пункт, а на места таблата за управление на електрическите уредби бяха така дивашки оплескани, че наподобяваха абстрактните картини на Джаксън Полък.
Отначало всичко потръгна гладко. Прекалено гладко. Влизането в задното складово помещение мина без никакви затруднения; те дори имаха време да свалят водолазните си екипировки и да си поемат дъх. Когато обаче челната група от „тюлени“ се промъкна в командния пункт на „Старбък“, се разрази същински ад.
За Кроухейвън следващите четири минути бяха най-страшните в живота му. Четири минути на оглушителни гърмежи от автоматичните оръжия в ръцете на „тюлените“, четири минути на стенания и викове, подсилени и кънтящи от стоманените стени на потъналата подводница.
Хората на Делфи стреляха със своите странни безшумни пистолети, докато не биваха покосени от най-малко шест до осем куршума от скорострелните оръжия на „тюлените“. Кроухейвън се чудеше как е възможно човек да издържа на такава люта битка — освен ако не е луд. Откакто изпрати съобщението си до Хънтър, трима от противниците му бяха убити на място, а след тях загинаха и другите четирима. Нищо не можеше да ги спаси.
Колкото до неговите хора, един „тюлен“ стана жертва — един от негодниците, проснат на палубата, го беше улучил в лявото слепоочие; други трима бяха сериозно ранени. Стискайки зъби от болка, те бяха напълно сигурни, че той, Кроухейвън Магьосника, ще издигне този огромен стоманен смъртоносен капан и ще им подсигури съответното медицинско лечение по-бързо от скоростта на изстрелян куршум.
Той обаче вече беше изостанал с четиринайсет минути от графика. Започна да съжалява, че каза голяма дума, като обеща на адмирал Хънтър да потегли със „Старбък“ в 4:00 часа. Причината беше всмукването около корпуса, причинено от шестте месеца престой на дъното на океана. Всички баластни клапани бяха избити, но това не беше достатъчно подводницата да се освободи от стегнатата хватка на океанското дъно. През ума му мина мисълта дали няма да ги застигне същата съдба като на екипажа на „Старбък“.
До него се приближи вторият му помощник — вечно намръщеният главен старшина.
— Не остана нищо за изхвърляне, командире. Главните баластни цистерни са празни, а всичкото дизелово гориво и резервоарите с питейна вода са източени. Въпреки това тя не се помръдва, сър.