Кроухейвън срита масата за морски карти като непокорно дете.
— О, не! Ще трябва да се помръдне, дори ако се наложи да я изкормя цялата — и впери в главния старшина унищожителен поглед. — Дайте пълен назад!
Помощникът му отвори широко очи.
— Сър?
— Дадох команда „пълен назад“, по дяволите!
— Моля да ме извините, командире, но това ще строши гребните винтове, сър. Те до половината са затънали в дънния пясък. Да не говорим, че има голяма вероятност да счупим и някой вал.
— В противен случай сме обречени на смърт — заяви рязко Кроухейвън. — Ще извадим този инкубатор оттук, както се тегли муле от блато. Никакви възражения повече, старшина! Дайте първо пълен назад за пет секунди, после — пълен напред също за пет секунди. Редувайте процедурата, докато не я превърнем в скрап или не я освободим.
Главният старшина сви пораженчески рамене и забърза към машинното отделение.
Само минута след като бяха пуснати турбините, в командния пункт пристигна първият злокобен рапорт.
— Тук машинното отделение, командире — разнесе се гласът на главния старшина. — Тя не може да поеме повече. Вече изкривихме лопатите на гребния винт, когато ги завъртяхме в пясъка. Те се клатят и вибрират като бесни.
— Не прекъсвайте работата! — изстреля думите си Кроухейвън по микрофона. Нямаше нужда да му казват какво става. Той почувства как палубата се разтресе под краката му, когато огромните гребни винтове заудряха по дъното.
Кроухейвън се приближи до един червенокос мъж с луничаво лице, който стоеше пред няколко високи до тавана командни табла и съсредоточено наблюдаваше редиците от измервателни уреди и цветни лампички. С пребледняло лице той шепнеше нещо под носа си. Кроухейвън предположи, че се моли. Той сложи ръка върху рамото му и каза:
— Когато следващия път бъдем на пълен назад, изстреляйте всички торпеда.
— Мислите ли, че ще помогне, сър? — Гласът прозвуча умолително.
— Това ще е капка в морето, но ми се ще да се хвана за всяка сламка.
От машинното долетя отново гласът на главния старшина.
— Десният вал отиде, командире.
— Продължавайте с процедурата — отвърна Кроухейвън.
— Но, сър, какво ще стане, ако отиде и левият вал? Дори да се издигнем до повърхността, как ще отплаваме?
— Ще гребем! — сопна му се Кроухейвън. — Повтарям: продължавайте с процедурата!
Ако и вторият вал щеше да се счупи, да се счупва, рече си Кроухейвън. Но докато беше годен, той все още имаше шанс да спаси „Старбък“ и екипажа. Господи, запита се той, как можа всичко да тръгне наопаки, и то в последния момент?
Лейтенант Робърт М. Бъкмастър от морската пехота на САЩ изстреля от автоматичното си оръжие група изстрели в бетонния бункер и си зададе същия въпрос. А планът за мишките и хората беше замислен безупречно. Операцията според спуснатите му заповеди беше простичка — да се превземе предавателя. Група „тюлени“ все още стояха скрити в тропическите храсталаци и чакаха знак за превземането му, за да могат да поемат съоръжението и да започнат да изпращат кодирани съобщения, които Бъкмастър нямаше да може да разбере. Лейтенантите от морската пехота рядко биваха посвещавани в поверителна информация, размишляваше той. Редно е да бъдеш убит, но не е редно да знаеш защо.
Старото армейско съоръжение в най-крайната северозападна точка на остров Мауи изглеждаше напълно запуснато и невинно, но в мига, в който неговата команда започна да навлиза в периметъра, те щяха да се натъкнат на повече системи за откриване и предупреждения от тези, ограждащи златно находище във Форт Нокс. Телени огради, по които тече ток, светлинни лъчи, задействащи оглушителни сирени, и ярки прожектори, които потапят цялото съоръжение в ослепителна разгонваща светлина. Нищо от дадените му инструкции не го беше подготвило за това, помисли си той с гняв. Мърлява работа — да няма никакви подробни указания в случай на препятствия! Независимо че беше лейтенант, а и да не беше, той се закани в себе си лично да чете конско евангелие на началниците, задето забъркаха тази каша.
От прозорците, вратите и покривите, които само допреди малко изглеждаха напълно пусти, защитниците откриха масиран огън от автоматични оръжия и спряха на място групата от командоси на Бъкмастър. Морските пехотинци им отвърнаха със смъртоносни изстрели и трупове започнаха да падат един върху друг около отворите, наподобяващи бункерните. В разгара на битката един як сержант с прошарена коса притича през сенките, хвърляни от прожекторите, и се просна на земята до Бъкмастър.