Пътят ми е чист. Чувствам се необичайно спокоен. Наредих на корабния лекар да бие на момчетата инжекции, за да облекчи мъките им. Аз, разбира се, ще бъда последният.
Боже мой! Възможно ли е наистина Дюпри да е наредил масово убийство на оцелелите от екипажа му?
Ето ги отново. Картър чука по корпуса. Милостива Богородице! Защо призракът му ни измъчва?
Дюпри е прекрачил прага на царството на лудостта. Как е възможно да е стигнал дотам само след пет дни?
Можем да ги отблъскваме още не повече от няколко часа. Те нахлуха през люка в задния авариен отсек. Не е хубаво това, не е хубаво… (не се чете). Те смятат да ни убият, но накрая ние ще ги надвием. Без удовлетворение, без победа. Всички ние ще бъдем мъртви.
Кои, за бога, са въпросните „те“? Възможно ли е друг плавателен съд, вероятно руски разузнавателен кораб, да се е опитал да спаси екипажа?
Сега над повърхността е тъмно и те са спрели да работят. Ще сложа това съобщение и последните страници от корабния дневник в съобщителна капсула и ще я изпратя на повърхността. Добре поне че те няма да я видят през нощта. Нашите координати (първите цифри са зачеркнати) са 32°43’15" север — 161°18’22" запад.
Координатите не съвпадат. Те сочат над петстотин морски мили повече от последното съобщено местоположение на „Старбък“. Не е възможно за краткото време между последната радиовръзка и последното местоположение, предадено от Дюпри, „Старбък“ да измине даденото разстояние, дори при максимална скорост.
Не ни търсете — ще бъде напразно. Те няма да оставят никакви следи. Използват безочлив номер. Ако бях уведомен, може би щяхме да видим отново слънцето. Моля, погрижете се това съобщение да бъде предадено на адмирал Лий Хънтър, в Пърл Харбър.
Последната загадка. Защо е избрал мен? Не помня да съм се запознавал с командир Дюпри. Защо е нарочил мен за получател на последното свидетелство за „Старбък“?
3.
Пит седеше приведен над плота на бара в стария хавайски хотел „Роял“, загледан разсеяно в питието си, и прехвърляше в ума си събитията на деня. Те се редуваха зад немигащите му очи и се загубваха във вид на мъгла. Една сцена обаче отказваше да изчезне — споменът за пребледнялото лице на адмирал Хънтър, докато четеше съдържанието на капсулата за нелепата трагична съдба, сполетяла „Старбък“, и смущаващите параноични думи на командира й Дюпри.
След като спря да чете, Хънтър бавно вдигна поглед и кимна на Пит. Пит мълчаливо се ръкува с адмирала, каза „довиждане“ на другите офицери и като хипнотизиран напусна кабинета. Не помнеше как е шофирал по натоварената магистрала Нимиц. Не помнеше как е влязъл в хотела си, взел си е душ, преоблякъл се е и е тръгнал да търси някакъв неизвестен предмет. Дори сега, докато бавно въртеше уискито в чашата си, слухът му не долавяше нищо друго, освен бъбрене на разни езици около него в дневния бар.
Имаше нещо много странно в откриването на последното съобщение от „Старбък“, разсъждаваше той наум. Имаше една натрапчива мисъл, която упорито отказваше да изплува на повърхността от най-отдалеченото кътче на съзнанието му. Нещо повече — тя дори избледня и се върна обратно в празнотата, откъдето беше изникнала.
С крайчеца на окото си Пит мерна един мъж в другия край на плота, който беше вдигнал чашата си и му правеше знак, че иска да го почерпи. Това беше капитан Орл Синана. И той като Пит беше облечен спортно — с памучни панталони и риза на цветя. Синана се приближи и се облегна на плота до него. Пак се потеше изобилно и почти непрекъснато попиваше потта си от челото и дланите си с носна кърпа.
— Ще ми направите ли това удоволствие? — попита Синана с лицемерна усмивка.
Пит вдигна пълната си чаша.
— Благодаря, но аз още не съм отпил от своето питие.
Пит не бе обърнал особено голямо внимание на Синана по-рано в Пърл Харбър, но сега с лека изненада забеляза нещо, което бе пропуснал. Като се изключеше, че Синана беше шкембелия и тежеше поне със седем килограма повече от Пит, те двамата спокойно можеха да минат за братовчеди.
Синана нервно въртеше леда в рома „Колинс“ и избягваше безизразния поглед на Пит.
— Още веднъж искам да ви се извиня за малкото недоразумение днес следобед.
— Няма нищо, капитане. Аз също не бях пример за любезност.
— Ужасна е тази работа с изчезването на „Старбък“. — Синана отпи глътка от питието си.