Макар и трудно за вярване, това беше ръката на Джордино, който едва издържаше на болките в ранените си крака.
— Вършиш едно добро дело — измърмори той по едно време, — за което ще съжаляваш.
— Мрънкай, мрънкай — Пит изплю морска вода, — ти само това можеш. Хайде, побързай, че ще изпуснем кораба.
След малко хлъзгавата каменна рампа започна да се разширява в стълбище и Пит почувства, че вече крачи по-лесно. Жълтите фосфоресциращи скални отломъци се сипеха като градушка и хвърляха фонтани от пръски, когато цопваха във водата около тях. Странният светещ цвят на камъните, откъртващи се от сводестия таван на кухината, наподобяваха призрачен метеорен дъжд. Най-накрая нивото на бушуващата вода спадна, тъй като потокът завиваше покрай стълбите, за да се влее в езерото под тях и Пит вече можеше да вижда къде стъпва.
— Дръж се, приятелю, дръж се още малко — окуражи го Пит. — Почти стигнахме. Двете статуи трябва да са тук някъде.
— Виждаш ли момичетата? — попита го Джордино.
— Още не.
Те щяха да успеят, Пит беше сигурен в това. Вълна на увереност го обля. Бяха твърде близо до края, за да загинат. Бяха оцелели след взрива и им оставаше да доплуват през външната пещера, за да се издигнат на повърхността. Вярно, всички те можеха да намерят смъртта си, която ги чакаше навън в лицето на акулите или от удавяне, или от изтощение. Но докато бяха все още живи, Пит щеше да им вдъхва кураж, докато последната врата не се затръшнеше пред лицата им. Той ускори крачка и започна да тегли Джордино по две стъпала наведнъж, опитвайки се да приключи с това клаустрофобично пътуване възможно по-бързо. Ако ще умираха, по-добре това да станеше под познатата топлина на слънцето и небето.
Вече взимаха последния завой. Тогава Пит видя Самър. Тя стоеше на ръба на езерото като една от скулптурите, облени от жълтата фосфоресцираща светлина.
В полезрението му се появи и Ейдриън; беше се облегнала на основата на една от статуите. Като обърна лице към тях, в очите й се четеше ужас.
— Дърк… вече е много късно… — промълви тя. — Той…
Пит я прекъсна.
— Нямаме време за разговори. Покривът ще падне всеки момент…
Последните думи заседнаха в гърлото му. Смесените чувства на умора, болка, радост и надежда се сляха в едно — в чувство на поражение. Иззад една от статуите на морски богове излезе Делфи. В дясната си ръка държеше големия колт, насочен право в челото на Пит.
— Тръгвате си, преди веселбата да е свършила? — По лицето му беше изписана омраза.
— Дотук се справих. Можете вече да ме убиете. Но нямате много време, ако искате да пощадите другите.
— Колко благородно от ваша страна, майоре — каза Делфи, чието лице се превърна в маска на жестокостта. — Само че излишно се притеснявате. Единствено дъщеря ми и аз ще напуснем тази пещера живи.
За миг никой не продума. Само плисъкът от падащи във водата скални парчета нарушаваше тишината. Дълбоко в недрата на подводния хълм древните кухини продължаваха да се срутват. Много скоро Каноли щеше да бъде разрушен напълно и никога повече нямаше да бъде преоткрит.
Изведнъж силен взрив огласи пещерата и завибрира в гръмко кресчендо, когато трусове разтресоха твърдите каменни стени.
За част от секундата Пит помисли, че Делфи е стрелял. После обаче разбра, че пукотът идва някъде отгоре. Едната стена се беше пропукала, парчета от нея рухнаха и се затъркаляха надолу по стълбите като неудържима лавина. Пит блъсна силно Самър, която полетя от стълбите и цопна в жълтото езеро. Със същото движение той се хвърли върху Ейдриън, покривайки тялото й със своето.
Лавината се изсипа с цялата си сила. Тонове златисто оцветени камъни заподскачаха по наклонената стена и заровиха стълбището. Една от статуите, наподобяваща сфинкс, издържа на атаката и остана непоклатима на пиедестала си, но другата се огъна пред разрушителната сила и се прекатури, както отбеляза замаяното съзнание на Пит, като каубой, изхвърлен от коня си по време на паническо бягство на стадо коне.
Пит стисна зъби и напрегна мускули, докато отломъците валяха върху гърба му. Едно голямо парче го удари отстрани и той по-скоро чу, отколкото почувства пукота на счупено ребро. Лицето му го засърбя, когато струи кръв потекоха по него от пукнатина в главата му. До слуха му долетя странен вик, който прониза грохота. Отначало му се стори далечен, но после изведнъж осъзна, че идва от устата на Ейдриън, намираща се на сантиметри от него. Беше вик на необуздана истерия. Камъните продължаваха да падат, затрупвайки Пит до кръста. Той не можеше крачка да направи. Само прегърна по-силно Ейдриън, сякаш така щеше да изстиска страха от нея.