Пит се взираше във всяка вълна, търсейки отчаяно да мерне Самър. Но от червената й коса нямаше и следа. Извика я по име. В отговор получи единствено далечен екот от морското дъно. Той се гмурна отново, с намерението да се върне да я търси. Но тялото му не откликна — то отдавна бе изразходвало силите си. Някъде във водното пространство му се счу изкривено ехо от гласове и той направи немощен опит да се издигне отново на повърхността.
Една огромна риба — единствено така можеше да я опише скованата му съзнание — огромна черна риба се стрелна от дълбините нагоре и увисна над главата му, заплашвайки да погълне онова, което бе останало от него. На Пит вече му беше все едно. Морето му бе предложило жена, в която се влюби, а после му я отне и си я върна обратно в дълбините.
В този момент нещо хвана ръката му и я стисна силно. Почти безчувствен от изтощение, той вдигна глава. Размазани лица слязоха от гърба на огромната черна риба, внимателно повдигнаха голото му и сериозно ранено тяло и го загърнаха в одеяло. Едно от лицата се отдели от останалите и се наведе ниско над Пит.
— Господи! — възкликна смаян Кроухейвън. — Какво се е случило с вас?
Пит се опита да каже нещо, но се задави, изплю солена вода и повърна върху одеялото. Най-накрая прошепна със сипкав глас:
— Какво… извадихте ли „Старбък“?
— Късметът на Кроухейвън проработи. Ракетата от „Монитор“ се взриви от другата страна на подводния хълм, така че ние отчасти бяхме защитени от основната сила на подводните ударни вълни. Сътресението беше достатъчно да взриви дънното всмукване и ние успяхме да се издигнем. На военноморските сили обаче няма да им хареса онова, което сторихме с подводницата им. Десният вал се счупи, а левият е силно огънат.
Пит надигна глава. Джордино и Ейдриън също бяха на борда и също като него бяха загърнати с тежки бели вълнени одеяла с инициалите на Военноморските сили. Един от матросите бинтоваше главата на Джордино.
— Ами жената?… Имаше още една млада жена…
Кроухейвън се наведе над него.
— Стойте мирен, майоре. Ако е някъде тук, ще я открием.
Пит отново се закашля и легна. Чувстваше се изцеден и съсухрен. Съзнанието му беше празно, оградено от черна мъгла.
Хората на Кроухейвън претърсиха района, но не откриха и следа от Самър. Загадките на Каноли бяха погребани завинаги.
Епилог
Приливът край нос Каена започваше. Прибоят заливаше пясъка досами подножието на надвисналите над него стръмни скали. След всяка стопила се вълна чистият, облян от водата пясък се появяваше отново и разкриваше как мъничките пясъчни рачета дълбаят нови дупки в плътно набитите песъчинки.
Пит стоеше на върха на скалите на нос Каена и наблюдаваше неспокойната вода. Остана там много дълго време, дори след като приливът достигна връхната си точка и вече се отдръпваше. Оттук започна всичко, мислеше си той, и тук щеше да свърши за него. Но има неща, продължи да разсъждава той, които съпровождат човек до последния удар на сърцето му.
Един албатрос описваше лениво все по-широки и по-широки кръгове над главата му, докато изведнъж, сякаш усетил опасност, рязко спря да кръжи и отлетя в посока север. Пит проследи с поглед голямата бяло-черна птица, докато тя се превърна в малка точица и накрая се изгуби в равното синьо небе.
Лъхна го едва доловимият аромат на букетчето плумерии в ръката му и отнякъде отвъд хоризонта нежен глас като че ли прошепна: „А ка макани хема па“. Думите бяха донесени от лекия бриз, духащ от океана.
Пит наостри слух, но не чу нищо повече. Загледа се за миг в букетчето, после го хвърли в морето и видя как прибоят го пое и бялата пяна разпръсна белите цветчета из пясъка.
Когато обърна гръб на крайбрежната ивица, Пит се изпълни с огромно облекчение. После се качи във форда си „Кобра АС“ и започна да си подсвирква, докато колата подскачаше по виещия се коларски път, оставяйки след себе си малки облачета прах, които се слягаха бавно над пустия бряг.