— Хайде, ще се видим. — Томи остави слушалката и загаси лампата. Единствената светлина отново останаха бледите бисерни отблясъци откъм коридора на втория етаж.
Приближи се до най-близкия прозорец и огледа моравата и улицата. Жълтеникавата светлина на уличните лампи не бе достатъчна, за да бъде сигурен, че някой не се спотайва в нощта.
Томи слезе в дневната и видя, че куклата се е смъкнала на едната си страна върху масичката до канапето. Беше я оставил седнала, с гръб, подпрян на лампата със зеления абажур.
Намръщи се и я изгледа подозрително. Беше решил, че куклата е пълна с пясък, а и я беше закрепил добре — трябваше да си седи както я беше оставил.
С чувството, че е глупак, той се спусна по стълбите и провери бравите на всички врати. Всички бяха добре заключени и по нищо не личеше някой да е влизал.
Върна се в дневната. Куклата сега беше в предишното си подпряно положение; пясъкът би могъл и бавно да се пресипе към другата страна, но в този случай проклетото нещо би се преобърнало.
С необяснимо колебание Томи Фан вдигна куклата. Доближи я до лицето си и я огледа по-внимателно от преди.
Черните бодове, с които бяха означени очите и устата, бяха пришити с дебел конец, груб като хирургическа корда. Томи внимателно потри с палец два от кръстовете, поставени вместо едното око… после редичката, която заместваше устата.
Докато проследяваше черния конец, Томи бе стреснат от ужасната картина, която обсеби съзнанието му: конците рязко се разкъсват, една истинска уста се отваря в белия памучен плат; виждат си ситни, но остри като бръснач зъбки, а след още едно щракване палецът му е отхапан, а от наранената му плът блика кръв.
Тялото му потръпна и той за малко не изпусна куклата.
— Мили Боже.
Почувства се глупав и вдетинен. Бодовете си стояха кротко на мястото и, разбира се, никаква гладна уста нямаше някога да се отвори тук.
„Та това е само кукла, за Бога.“
Зачуди се какво ли би направил неговият детектив Чип Нгуейн в това положение. Чип беше твърд и непреклонен. Беше майстор по таекуондо, можеше да се налива здраво цяла нощ, без да се напива или на другата сутрин да го мъчи махмурлук; беше отличен шахматист и веднъж беше победил Боби Фишър, с когото се срещнали по време на ураган в малък барбадоски хотел; обичаше силните усещания като това да се влюби в прекрасната блондинка, която току-що бе убила от ревност заради него друга жена; събираше стари корвети и ги възстановяваше от купчина желязо; беше и вглъбен философ, който съзнаваше, че човечеството е обречено, но така или иначе, дръзко се бореше за справедливата кауза. На негово място Чип вече щеше да е получил превода на бележката, да е открил откъде са взети памучния плат и черния конец, да е пребил един-двама бандити просто за удоволствие и (като привърженик на тезата за равните възможности) щеше да е спал с някоя агресивна блондинка или да се е насладил на гъвкавото тяло на нежно виетнамско момиче — стеснително, но страстно.
Колко досадни са ограниченията на реалността! Томи въздъхна, защото му се прииска по вълшебен начин да прекрачи сред страниците на собствените си книги, да влезе в измислените от него самия обувки на Чип Нгуейн и да изпита върховното удоволствие, че може да разчита изцяло на себе си, да бъде господар на живота си.
Вечерта постепенно бе преминала в нощ и беше прекалено късно Томи да отива в редакцията, за да се види със Сал Денарио. Сега му се искаше просто да поработи малко и де си легне.
Парцалената кукла беше странна, но не чак толкова ужасяваща, както му се беше сторило. Развинтената му фантазия отново го бе завлякла в неочаквана посока.
Умираше си да драматизира нещата, а това — според големия му брат Тон — беше най-типично американската му черта. „Всички американци, каза веднъж Тон, си мислят, че светът се върти около тях и смятат отделния човек за по-важен от цялото общество, за по-важен и от семейството. Но как може всеки човек да бъде най-важният? Това е невъзможно — всички да са равни и същевременно да са най-важните. Напълно безсмислено е.“ Тогава Томи възрази, че той самият не се чувства по-важен от когото и да е, че Тон не взема предвид американския индивидуализъм, в който основно е правото да осъществиш мечтите си, а не да се наложиш над останалите. Тон махна с ръка: „Тогава, щом не се смяташ за по-добър от нас, ела в пекарната при баща си и братята си. Така ще се осъществи мечтата на нашето семейство.“
Тон беше наследил остротата при водене на спор — заедно с полезния инат — от майка им.
Томи започна да върти куклата и колкото повече се занимаваше с нея, толкова по-малко зловеща му се виждаше. Накрая — това беше сигурно — историята, свързана с нея, щеше да се окаже скучна и проза. Сигурно всичко щеше да излезе някаква нескопосна шега, измайсторена от съседските деца.