При светофара на Лагуна Бийч се озова редом с един класически корвет — сребрист „Спринг рей“, модел 1963, със задница, оформена като лодка, и задно стъкло от две части. Шофьорът, застаряващ русокос „гларус“ с мустаци като на морж, огледа първо новичкия син корвет, после Томи. Томи направи кръгче с палеца и показалеца си, с което показа на непознатия, че намира и спринг рея за хубава кола. Непознатият му отвърна с усмивка и обърна нагоре палец, а това накара Томи да се почувства като член на някакво тайно общество.
Сега, когато наближаваше краят на века, мнозина твърдяха, че Америка вече не е страната на неограничените възможности, а Калифорния не е щатът на мечтите. Но през този прекрасен есенен следобед Томи Фан още вярваше в този мит.
Внезапно преминалата сянка и необяснимият хлад бяха напълно забравени.
Той премина през Лагуна Бийч и Дейна Пойнт, достигна Сан Клементе и тъй като се свечеряваше, накрая обърна и се отправи на север. Караше без точно определена посока. Започваше вече да свиква с управлението на корвета. Със солидното си тегло от тон и половина автомобилът сякаш прилепваше към асфалта, притежаваше стабилността и сигурността на спортните коли. Промъкна се през няколко улици с три платна, просто за да си докаже, че има възможност да прави завои на път с ширина дванайсет метра и половина, както обещаваха проспектите.
След като навлезе в в Дейна Пойнт, този път на юг, той спря радиото, взе клетъчния телефон и набра номера на майка си в Хънтингтън Бийч. Тя вдигна слушалката след втория сигнал — говореше на виетнамски, макар да беше имигрирала в САЩ още преди двайсет и две години малко след падането на Сайгон, когато Томи бе навършил осем години. И макар че понякога беше в състояние да го вбеси, той я обичаше.
— Здрасти, мамо.
— Туонг, ти ли си? — попита тя.
— Аз съм, Томи — напомни й той, защото от много години вече не използваше виетнамското си име. Фан Тран Туонг отдавна се бе превърнало в Томи Фан. За него това не беше неуважение към семейството, а просто звучеше много повече по американски.
Майка му въздъхна по обичайния се изстрадан начин, тъй като щеше да й се наложи отново да говори на английски. Година след като пристигнаха от Виетнам, Томи настоя да си служат само с чуждия език; беше решил още от малък да се натурализира бързо.
— Гласът ти звучи странно — забеляза тя с твърде лошо произношение.
— От клетъчния телефон е.
— Какъв телефон?
— Телефонът на колата.
— Защо ти е нужен телефон в колата, Туонг?
— Томи! Много е удобно. Човек просто не може да се оправи без това. Виж какво, мамо…
— Телефоните в колата са за големите клечки.
— Вече не е така. Сега всички си имат.
— Аз нямам. Да караш и да говориш по телефона е много опасно.
Томи въздъхна… и изпита известно смущение, че въздишката му прозвуча точно като въздишката на майка му.
— Никога не съм правил катастрофи, мамо.
— Няма да ти се размине — убедено заяви тя.
Дори с една ръка той с лекота се справяше с корвета по дългите прави участъци и по плавните завои на крайбрежната магистрала. Пневматично управление с турбоусилвател. Предно и задно предаване. Автоматика с четири скорости. Томи просто летеше.
Мака му смени темата.
— Туонг, не съм те виждала от седмици.
— Нали бяхме цялата неделя заедно, мамо. А днес е едва четвъртък.
В неделя двамата бяха ходили на черква. Баща му беше роден католик и майка му се бе покръстила още преди да се оженят във Виетнам, макар да продължаваше да се грижи и за будисткия си олтар в ъгъла на дневната. Върху червеното му платно обикновено поставяше пресни плодове, а пръчици тамян разнасяха аромата си от керамични поставки.
— Ще дойдеш ли на вечеря? — попита го тя.
— Тази вечер ли? Ох, не мога. Виж какво, току-що…
— Ще приготвя ком тай кам… или си забравил кухнята на майка си?
— Разбира се, че знам какво е, мамо. Пиле с ориз в глинено гърне. Голяма вкусотия!