Загрижено огледа стаята.
Единствените движещи се предмети бяха слабо фосфоресциращите улеи от дъждовните капки, които се стичаха по прозорците.
Остави пистолета на една възглавница, където можеше лесно да го достигне, и избута канапето от стената. Беше сигурен, че нещо зловещо, полуоблечено в памучни дрипи, щеше с писък да се хвърли върху него.
С притеснение осъзна колко уязвими бяха глезените му за остри малки зъбки.
Освен това трябваше преди това да напъха крачолите на дънките си в чорапите и да ги пристегне с гумени ленти, както би направил, ако в действителност преследваше плъх. Потрепери при мисълта, че нещо може да пропълзи по вътрешността на крачолите му и да започне да го дере и да го хапе.
Но дребосъкът не беше намерил убежище и зад канапето.
Облекчен, но и разочарован, Томи заряза тежката мебел отдръпната от стената и взе отново пистолета си.
Внимателно повдигна всяка от трите меки седалки на канапето. И под тях нямаше нищо.
Дясното му око залютя от потта. Той отри лице в ръкава на халата си и яростно замига, за да оправи зрението си.
Единственото непретърсено място оставаше махагоновият бюфет вдясно от вратата, където държеше топове хартия и други канцеларски материали. Като застана от едната страна на бюфета, той можа да надникне и в тясната пролука зад него; установи, че и там не се криеше нищо.
Всяко от отделенията на бюфета имаше собствена врата. Томи се замисли дали да не изстреля по няколко куршума във всяка от тях, преди да рискува да погледне вътре, но накрая се престраши да ги отвори и опипа вътрешността, без да попадне на дребния натрапник.
Застанал в средата на кабинета, Томи бавно се завъртя и се опита да открие някое пропуснато местенце, удобно за скривалище. Но и след като се извъртя на 360 градуса, недоумението му не изчезна. Изглежда беше претърсил навсякъде.
И все пак беше сигурен, че нещото все още е в стаята. Не би могло да се измъкне през краткото време, за което отиде да вземе пистолета си. Освен това той усещаше омразното присъствие, стаената енергия на хищника.
Дори в този момент чувстваше, че нещото го наблюдава.
Но откъде го наблюдаваше?
— Хей, по дяволите, покажи се — подкани го той.
Въпреки потта, която се лееше от него, и тръпките, които от време на време разтърсваха стомаха му, Томи започваше от минута на минута да става все по-самоуверен. Помисли си, че е започнал да действа в странната ситуация със забележителната вещина, смелост и пресметливост, присъщи на самия Чип Нгуейн.
— Хайде, излизай де! Къде си? Къде си?
Светкавица озари прозореца, три сенки пробягаха с бързината на паяк по стъклото и — като предупредителен знак — последвалата звънка гръмотевица като че ли привлече вниманието на Томи към пердетата.
Пердетата. Те не стигаха до пода, спускаха се само на два-три сантиметра под первазите на прозорците, затова не му беше хрумвало, че дребосъкът може да се е крил зад тях. Но може някак да е успял да се изкатери по стената или е подскочил достатъчно нависоко, за да се вкопчи в едно от пердетата и да се притаи там.
Двата прозореца на кабинета гледаха на изток. И четирите плътни пердета висяха свободно. Под нито едно не се виждаше издутина като от същество с големината на плъх.
С издърпан ударник на пистолета и пръст, опрян в спусъка, Томи се приближи до първия прозорец. С лявата си ръка хвана рая на едното перде и го разклати силно. Нищо не падна на пода. Нищо не изръмжа и не се помъчи да се вкопчи по-здраво за плата.
Макар да отдалечи пердето от стената, Томи се страхуваше да не би натрапникът да се е хванал за корниза. И там нямаше нищо.
Повтори операцията и със следващото перде, но змиеокия дребосък го нямаше и там.
На втория прозорец вниманието му бе привлечено от собственото му бледо отражение в мокрото стъкло, но той веднага извърна глава, като видя безумния страх в очите си. Те бяха в пълен контраст със самоувереността и смелостта, за които сам се беше поздравил преди малко. Не се чувстваше ужасен, колкото изглеждаше, но може би бе успял да потисне ужаса си заради онова, което му предстоеше да извърши. Не му се искаше да мисли повече за вида си, защото се страхуваше, че отново ще се парализира от нерешителност.
Внимателната проверка показа, че и зад пердето на втория прозорец нямаше нищо необичайно.
Оставаше му последното перде от изкуствен брокат. В златно и червено. Опънато и натежало.
Той го подръпна без какъвто и да е ефект. По нищо не се различаваше от останалите три.