— Не си на работа?
— На частна практика съм.
— Това е просто извъртян начин да кажеш, че не си на работа — настоя тя, макар и бащата на Томи да работеше частно в пекарната си, както и двамата братя на Томи — и те не бяха успели да станат лекари.
— Последният договор, който сключих…
— Но хората четат вестниците. Кой чете книги?
— Много хора четат книги.
— Кои са те?
— Ти четеш книги!
— Но не книги за глупави частни детективи с пищови във всеки джоб, които карат колите си като откачени маниаци, непрекъснато се бият, наливат се с уиски и задирят блондинките.
— Моят детектив не пие уиски.
— Но би трябвало да си купи къща, да се ожени за добро виетнамско момиче, което да му народи деца, да работи нещо по-сериозно, за да може да издържа семейството си.
— Но това е досадно, мамо. Никой не би прочел книга за такъв частен детектив.
— Детективът от твоите книги — той винаги се жени за блондинка и с това разбива сърцето на майка си.
— Но той е самотник и никога няма да се ожени.
— И с това ще разбие сърцето на майка си. А кой би чел книги за майка с разбито сърце? Това е много тъжно.
Отчаян от обрата на разговора, Томи повиши глас.
— Мамо, обадих се просто да ти кажа хубавата новина за корвета и…
— Ела на вечеря. По-добре е да хапнеш пиле с ориз от глинено гърне вместо онези глупави хамбургери.
— Вече почти никога не ям хамбургери с картофки, мамо. Грижа се за диетата си и…
— Утре вечер ще имаме препечени филийки със скариди. Пълнена свинска плешка. Печен в гърне ориз. Патица с нуок мам.
Устата на Томи се напълни със слюнка, макар че никога не би го признал, дори да го подложеха на инквизитори, въоръжени с най-хитроумни и безмилостни инструменти за мъчения.
— Добре, ще дойда утре вечер. И то след вечеря. Ще те изведа на разходка с корвета.
— Разходи баща си. Той може и да обича лъскавите спортни коли. Аз съм проста жена.
— Мамо…
— Но баща ти е добър човек. Не го качвай в луксозната спортна кола само за да го заведеш да пие уиски, да се бие и да преследва блондинки.
— Ще направя всичко възможно да не го развратя, мамо.
— Дочуване, Туонг.
— Томи — отново я поправи той, но тя вече бе затворила.
Господи, колко я обичаше.
Боже, как го влудяваше тя.
Премина през Лагуна Бийч и продължи на север.
Червената резка на залеза се бе загубила. Раната в западната част от небето беше заздравяла. Небе и море се бяха слели и цялата природа бе потънала в мрак. Единственото изключение от чернотата идваше от изкуственото осветление на къщите по източните хълмове и от колите и камионите, забързани по крайбрежието. Блясъкът на фаровете и стоповете изведнъж му се стори нереален и зловещ, като че ли шофьорите на всички возила се бяха устремили към среща с някакво проклятие.
По гърба на Томи премина лека тръпка, а после го обзе силен хлад, от който зъбите му затракаха.
Никога не бе описвал в романите си сцена, в която зъбите на героя му да тракат. Смяташе, че в това клише няма и капчица истина, че подобна ситуация е невъзможна. Героите в книгите обаче обикновено тракаха със зъби от страх, а Томи Фан знаеше що е страх. Като малко момче при бягството на цялото семейство от Виетнам с пропускаща вода лодка по Южнокитайското море и бяха нападнати от пирати тай, които щяха да изнасилят жените и да избият всички, ако ги бяха заловили, Томи беше ужасен, но дори тогава страхът не бе накарал зъбите му да затракат като кастанети.
А ето, че това сега се случваше. Стисна челюсти и за миг успя да се овладее.
Хладната ноемврийска вечер все още не бе проникнала в колата. Студът, който усещаше, идваше по необясним начин отвътре, но той все пак включи отоплението от таблото.
Когато поредната серия ледени тръпки го разтресе, той си спомни за странната случка по-рано на паркинга на автокъщата — за прелетялата сянка, непричинена от облак или птица, за силния студ, усетен от Томи като вятър, който не засегна нищо друго освен самия него.
Отмести поглед от пътя и вдигна глава към тъмносиньото небе, като че ли би могъл да види някакви бледи очертания, реещи се през мрака.
Но какви бледи очертания, за Бога?
„Започнал си да вярваш в призраци, Томи, момчето ви, каза си той и се засмя невесело. А сега вече и си говориш сам.“
Разбира се, нищо злокобно не го следеше откъм тъмното небе.
Въображението му винаги бе работило отлично, затова и пишеше така леко и естествено. Може би си беше роден със силно изявена склонност да фантазира, а може би тази склонност се бе доразвила от бездънния запас народни приказки, с които майка му го развличаше и го приспиваше като малко момче по време на войната в дните, когато комунистите така яростно се биеха за управлението на Виетнам — приказната Страна на чайките и лисиците. Когато топлите и влажни нощи в Югоизточна Азия се разкъсваха от залпове и се тресяха от далечния тътен на минохвъргачки и бомби, той почти не се страхуваше, тъй като нежният майчин глас го караше да изпада във възторг от приказките за духове, богове и призраци.