Клаас вече не го целуваше често и проявяваше обичта си някак сърдито, за да не го разгали.
Когато Уленшпигел се връщаше в къщи и се оплакваше, че са го пердашили в някое сбиване, Клаас го биеше, задето той не е бил другите, и това възпитание направи Уленшпигел храбър като лъвче.
Когато Клаас го нямаше, Уленшпигел поискваше от Зуткин един лиар, за да отиде да играе. Зуткин се ядосваше и му думаше: „Защо ти е потрябвало да играеш? По-добре остани тук и връзвай снопове дърва.“
Виждайки, че тя не му дава нищо, Уленшпигел почваше да кряска като орел, но Зуткин вдигаше силен шум с котлите и паниците, които миеше в едно дървено ведро, та да изглежда, че не го чува. Тогава Уленшпигел заплакваше и нежната майка забравяше своята престорена строгост, отиваше при него, почваше да го милва и му думаше: „Ще ти стигне ли едно дение?“ А забележете, че едно дение правеше шест лиара.
Тя го обичаше премного и когато Клаас отсъствуваше, Уленшпигел беше царят в къщи.
X
Една сутрин Зуткин видя, че Клаас крачеше из кухнята с клюмнала глава като човек, потънал в мисли.
— Какво те мъчи, мъжо? — каза тя. — Ти си блед, ядосан и разсеян.
Клаас отговори с глух глас, като куче, което ръмжи:
— Пак ще почнат с тия жестоки императорски наредби. Смъртта отново ще надвисне над земята на Фландрия. Доносчиците ще получават половината от имуществото на жертвите, ако то не надминава сто флорина.
— Ние сме бедни — каза тя.
— Не толкова бедни — отговори той. — Има мръсни хора, лешояди и гарвани, които се хранят от трупове и които с удоволствие биха направили донос и срещу нас само за да разделят с негово свето величество една кошница въглища, както биха разделили една торба пари. Какво имаше бедната Танекен, вдовицата на шивача Сейс, която умря в Хейст жива заровена? Една библия на латински, три златни флорина и няколко съдини от английски калай, за които съседката й завидяла. Йохана Мартенс бе хвърлена във водата и тъй като изплува отгоре, решиха, че това е магьосничество и я изгориха. Тя имаше малко сиромашка покъщнина и в една кесийка седем златни монети и доносчикът пожелал да вземе половината. О, аз бих могъл да ти разправям така до утре, но да се махнем оттук, жено, поради тия наредби вече не е възможно да се живее във Фландрия. Скоро всяка нощ колата на смъртта ще минава из града и ние ще чуваме как костите на скелета тракат в нея.
Зуткин каза:
— Не ме плаши, мъжо. Императорът е баща на Фландрия и на Брабан и като всеки баща е изпълнен с дълго търпение, доброта и милосърдие.
— Няма сметка да бъде такъв — отговори Клаас, — защото той наследява конфискуваното имущество.
Неочаквано прозвуча тръбата и звъннаха чинелите на градския глашатай. Клаас и Зуткин изтичаха навън подир тълпата, като ту единият, ту другият носеше Уленшпигел.
Те стигнаха до кметството, пред което бяха застанали конните глашатаи, които тръбяха и удряха чинелите, началникът на полицията със съдийски жезъл и общинският прокурор, на кон, който държеше с две ръце една императорска заповед34 и се готвеше да я прочете на събраното множество.
Клаас чу, че сега отново се забраняваше на всички изобщо, и на всекиго поотделно да отпечатват, да четат, да притежават или да разпространяват писанията, книгите или учението на Мартин Лютер35, на Йоан Виклиф36, на Ян Хус37, на Марцилий Падуански, на Еколампадий38, на Улрих Цвингли39, на Филип Меланхгтон40, на Франциск Ламберт, на Йоан Померан41, на Отто Брунселсиус, на Жуст Йонас42, на Йоан Пуперис и на Горциан, както и книгите на Новия завет, отпечатани от Адриан дьо Берг, Кристоф дьо Ремонда и Йоан Цел, изпълнени с лютерански и други ереси, неодобрени и осъдени от богословския факултет на университета в Лувен.
— Също така се забранява да се изобразяват или рисуват, или да се поръчват картини и изображения, позорящи бога и пресвета Дева Мария или светиите; както и да се късат, трошат или заличават изображенията и фигурите, направени за възхвала или прославяне на бога и на Дева Мария или на признатите от църквата светци.
Освен това — продължаваше наредбата — никой, каквото и положение да заема, не бива да си позволява да тълкува или да спори по светото писание, дори ако има нещо съмнително, освен ако е именит богослов, признат от някой прочут университет.
34
Императорският указ, за който става дума, бил издаден на 25 септември 1550 година. Народът го нарекъл „Кървавия указ“.
35
36
37
39
40
41
42