— Във Фландрия вървят пешеходците, а не пътищата — отговори Уленшпигел.
XVII
Един ден Зуткин каза на Клаас:
— Мъжо, сърцето ми се къса: от три дни Уленшпигел не се е връщал в къщи; не знаеш ли де е?
Клаас отговори тъжно:
— Той е при бездомните кучета, по друмищата, заедно с разни безделници като него. Бог ни наказа жестоко с такъв син. Когато се роди, аз си казах, че той ще ни бъде радостта на старини, още един помагач в къщи; смятах, че ще го направя добър работник, а злата съдба направи от него крадец и мързеливец.
— Не бъди толкова строг, мъжо — рече Зуткин, — нашият син е само деветгодишен и тъкмо сега е време да лудува. Мигар той не е като дърветата, които оставят да паднат на земята шушулките им, преди да се накичат с листа — честта и добродетелта на хората? Той е закачлив, зная, но тая закачливост ще бъде по-късно в негова полза, ако вместо да си служи с нея за лоши шеги, я употреби в някой полезен занаят. Той обича да се подиграва с ближния, но затова пък след време ще заеме прекрасно своето място в някое весело сдружение. Той се смее непрестанно: но на млади години киселият израз е лош белег за бъдещата физиономия. Той тича, защото трябва да расте; а не работи, защото не е още на години, когато човек разбира, че трудът е дълг; а дето понякога прекарва денем и нощем извън къщи, дори и половин седмица, то е, защото не знае каква скръб ни причинява — а той има добро сърце и ни обича.
Клаас клатеше глава и не отговаряше нищо, а когато той спеше, Зуткин плачеше сама. На сутринта й минаваше през ума, че синът й може да се е разболял нейде по друмищата и отиваше на прага на портата, да види дали не се връща; но не виждаше нищо и сядаше до прозореца, за да гледа на улицата. И неведнъж сърцето й подскачаше в гърдите, когато дочуваше леките стъпки на някое момченце; но когато то отминаваше, натъжената майка виждаше, че го не е Уленшпигел и се разплакваше.
А през това време Уленшпигел беше със своите другари нехранимайковци в Брюге на съботния пазар.
Там имаше обущари и кърпачи в отделни бараки, шивачи — продавачи на дрехи, ловци на птици от Анверс, които нощем хващат с бухал синигери; птицепродавци, мошеници, които задигат кучета, продавачи на котешки кожи за ръкавици, нагръдници и дрехи и купувачи на какво ли не, граждани, гражданки, слуги и слугини, разносвачи на хляб, икономи, готвачи и готвачки и всички вкупом, търговци и купувачи, всеки посвоему, викаха, хулеха, хвалеха и коряха стоките.
В един ъгъл на пазара беше опъната върху четири кола хубава палатка. При входа на палатката един селяк от равнината Алост50 заедно с двамата монаси, дошли тук да печелят, показваше на любопитните вярващи срещу един патар кост от ключицата на света Мария Египетска. Той изреждаше с пресипнал глас добродетелите на светицата и не пропускаше в славословието си да разкаже как веднъж, когато нямала пари, платила на един млад лодкар с прекрасната монета на тялото си, за да не би, ако ме плати на работника, да сгреши пред светия дух.
И двамата монаси кимаха с глава, за да потвърдят, че селянинът казва истината. Досам тях дебела, червендалеста, похотлива като Астарта51 жена надуваше с все сила ужасна гайда, а едно миличко девойче пееше до нея като циганско славейче: но никой не го слушаше. Над входа на палатката, увиснало на две върлини и вързано с въже през ушите, се полюшваше каче със светена вода от Рим, както казваше дебелата жена, а двамата монаси клатеха глави утвърдително. Уленшпигел, загледан в качето, се замисли.
За един от коловете на палатката беше вързано магаре, хранено повече със сено, отколкото с овес: навело глава, то гледаше отчаяно земята, защото не виждаше никъде поникнали тръни.
— Другари — каза Уленшпигел, като им посочи с пръст дебелата жена, двамата монаси и тъжното магаре, — щом господарите пеят толкова хубаво, трябва да накараме магарето да поиграе.
И като каза това, той отиде до близката бакалница, купи за шест лиара пипер, вдигна опашката на магарето и сложи пипера под нея.
Щом усети пипера, магарето изви глава към опашката си, за да види отде иде тая необикновена горещина. То помисли, че там е влязъл някой огнен дявол, реши да бяга, за да се отърве, почна да реве, да рита и с все сила разклати кола. При тоя пръв удар качето между двете върлини изля всичката светена вода върху палатката и върху ония, които бяха вътре в нея. Палатката начаса се събори и покри с мокрото си платнище ония, които слушаха историята на Мария Египетска. А Уленшпигел и другарите му чуха изпод платнището силни охкания и стенания, защото благочестивите, които бяха там, се обвиняваха един друг, че са обърнали качето, и разярени си нанасяха жестоки удари. Платнището се повдигаше от блъсканицата на биещите се. Щом видеше, че по него се очертава някаква заоблена част, Уленшпигел я бодваше с игла и веднага под платнището се разнасяха още по-силни викове и почваше още по-голяма тупаница.
51