— Ламме! Не ме отвеждай; аз се заклех пред бога, но те обичам. Ах, скъпи мой!
Нел възкликна:
— Това е Калекен Хуйбрехт, хубавата Калекен.
— Аз съм — каза тя. — Уви! Пладнето на моята хубост вече мина.
И изведнъж се натъжи.
— Какво си сторила — каза Ламме; — какво е станало с тебе? Защо ме напусна? Защо искаш да ме оставиш сега?
— Слушай — каза тя, — но не се сърди; ще ти кажа всичко: смятах, че всички монаси са божии хора и се доверих на един от тях; той се казва брат Корнелис Адриансен.
Като чу това, Ламме възкликна.
— Какво! — каза той. — Този ли мръсен мошеник, който имаше уста като помийна яма, пълна с мръсотии и гнусотии, и говореше само, че трябвало да се пролива кръвта на протестантите! Какво, тоя ли, който хвалеше инквизицията и наредбите! Аха, значи, тоя ужасен негодник.
Калекен каза:
— Не оскърбявай божия човек.
— Божия човек ли? — рече Ламме. — Аз го познавам: това е човекът на мръсотиите и подлостите. Злочеста съдба! Моята хубава Калекен да падне в ръцете на тоя развратен монах! Не се приближавай до мене, ще те убия. А аз толкова те обичах! Моето нещастно излъгано сърце, което принадлежеше само на нея! Какво търсиш тук? Защо си превързала раната ми! Трябваше да ме оставиш да умра. Върви си; не искам да те виждам вече, върви си или ще те хвърля в морето. Де ми е ножът!…
Тя го прегърна и каза:
— Ламме, мъжо, не плачи: аз не съм такава, каквато мислиш; аз не съм била никога негова.
— Лъжеш — каза Ламме разплакан и скърцащ със зъби. — Ах! Никога не съм бил ревнив, но сега съм. Тъжна страст — гняв и любов, нужда да убиеш и да прегърнеш. Върви си! Не, остани! Толкова добър бях към нея! Горя от желание да убивам. Де ми е ножът! О, това ме изгаря, разкъсва, изяжда, ти се подиграваш с мене…
Тя го прегръщаше разплакана, нежна и покорна.
— Да — каза той, — от гняв загубих и разума си; да, ти си пазила моята чест, тая чест, която ние глупашки закачаме по фустите на жените. Затова, значи, ме молеше с най-сладката си усмивка да ти позволя да отидеш на проповед с приятелките си…
— Остави ме да ти разправя — рече жената, като го прегърна. — Още сега да умра, ако те лъжа!
— Тогава умри, защото ще ме излъжеш — каза Ламме.
— Изслушай ме — рече тя.
— И да приказваш, и да не приказваш — все ми е едно.
— Брат Адриансен — каза тя — минаваше за добър проповедник; аз отидох да го чуя; той поставяше духовното звание и безбрачието над всичко друго, тъй като най-вече чрез тях вярващите могат да отидат в рая, Неговото красноречие беше голямо и пламенно: много почтени жени, между които и аз, и главно голям брой вдовици и девойки бяха смутени духом от него. Тъй като безбрачието е толкова съвършено нещо, той ни препоръча да го поддържаме: ние се заклехме, че няма вече да водим брачен живот…
— Освен с него, разбира се — каза разплакан Ламме.
— Мълчи — рече тя ядосана.
— Хайде — каза той — свършвай: ти ме нарани толкова силно, че никога няма да оздравея.
— Ще оздравееш — каза тя, — мили мой, когато остана при тебе завинаги.
Тя поиска да го прегърне и целуне, но той я отблъсна.
— Вдовиците — каза тя, — когато бяха в негова власт, се кълняха да не се омъжват никога вече.
Ламме я слушаше, потънал в ревнивите си мисли.
Засрамена, Калекен продължи:
— Той искаше — рече тя — да му се изповядват само млади и хубави жени или момичета: другите изпращаше при техните свещеници. Той учреди орден на ревностни богомолки и ни накара да се закълнем всички, че няма да отиваме при други изповедници: и аз се заклех: моите другарки, по-опитни от мене, ме попитаха не искам ли да се посветя в светото послушание и в светото покаяние: и аз се съгласих. В Брюге, на Кея на каменарите, близо до манастира на миноритите, има къща, в която живее една жена на име Каале дьо Найяж, която обучава девойките и ги храни срещу една жълтица на месец; брат Корнелис можеше да отива в нейната къща, без да го виждат, че излиза от манастира. В тая къща отивах аз, в една малка стая, дето той беше сам: там той ми заповяда да му разправя за всичките си естествени и плътски влечения; отначало аз не се решавах, но най-после склоних, разплаках се и му казах всичко.