— Ах! — плачеше Ламме. — Значи, на тая свиня-калугер ти направи своята чиста изповед.
— Той винаги ми казваше, и това е истина, мъжо, че над земния свян има един небесен свян и ние принасяме в жертва на бога нашата светска срамливост и че като признаваме на нашия изповедник всичките си тайни желания, ставаме достойни да възприемем светото послушание и светото покаяние.
— Най-сетне той ме накара да застана гола пред него, та моето тяло, което е съгрешавало, да получи едно съвсем леко наказание за греховете ми. Един ден той ме принуди да се съблека, аз паднах в безсъзнание, когато трябваше да съблека долните си дрехи; той ме свести с разни ароматични лекарства. „Засега това стига, дъще — каза той. — Ела след два дни и донеси една пръчка.“ Това продължи дълго време без някога… кълна ти се пред бога и пред всички светци… мили… разбери ме… погледни ме… виж дали те лъжа: аз си останах чиста и вярна… Аз те обичах.
— Клето миличко тяло — каза Ламме. — О, какво срамно петно върху твоята брачна дреха.
— Ламме — каза тя, — той говореше от името на бога и на нашата света майка църквата; не бях ли длъжна да го слушам? Аз винаги те обичах, но се заклех пред Богородица със страшни клетви да се откажа от тебе: но все пак аз показах слабост, слабост към тебе. Спомняш ли си странноприемницата в Брюге? Аз бях тогава у Каале дьо Найяж, а ти мина през там на магарето си заедно с Уленшпигел. Аз тръгнах подире ти; и имах доста пари, тъй като не харчех нищо за себе си; видях, че си гладен: сърцето ми ме повлече към тебе, аз почувствувах съжаление и любов.
— Де е той сега? — попита Уленшпигел.
Калекен отговори:
— След анкета, станала по заповед на съдията, и след едно разследване на лоши хора, брат Адриансен бе принуден да напусне Брюге и да избяга в Анверс. На кораба ми казаха, че моят мъж го заловил пленник.
— Какво! — извика Ламме. — Тоя калугер, когото угоявам, той е…
— Той — отговори Калекен, като закри лице с ръцете си.
— Брадва! Брадва! — викна Ламме. — Да го убия и да продам на търг маста на тоя похотлив пръч! Да се върнем бързо на кораба. Лодката! Де е лодката?
Нел му каза:
— Позорна жестокост е да се убива или ранява пленник.
— Ти ме гледаш свирепо, ще ми попречиш ли? — каза той.
— Да — каза тя.
— Добре! — рече Ламме. — Няма да му сторя никакво зло: само ми позволете да го измъкна от клетката. Лодката! Де е лодката!
Те се качиха бързо. Ламме гребеше с голямо усърдие и в същото време плачеше.
— Ти си тъжен, мили? — му каза Калекен.
— Не — рече той. — Доволен съм: нали вече няма да ме напуснеш?
— Никога! — каза тя.
— Ти си чиста и вярна — рече той, — но, миличка, сладка моя Калекен, аз живеех само за да мога да те намеря, а сега заради тоя калугер във всички наши радости ще има отрова, отровата на ревността… И щом бъда тъжен или просто уморен, пред мене ще изпъкнеш ти, гола, подложила хубавото си тяло на това безсрамно шибане с пръчка. Пролетта на нашата любов беше моя, но лятото — беше негово; есента ще бъде сива, скоро ще дойде зимата и ще погребе моята вярна любов.
— Ти плачеш? — каза тя.
— Да — рече той. — Миналото не се връща.
Тогава Нел каза:
— Щом Калекен е била вярна, би трябвало да те напусне за твоите лоши думи.
— Той не знае колко го обичах — каза Калекен.
— Право ли казваш? — възкликна Ламме. — Ела, миличка, ела, жено моя, няма вече сива есен, нито зима-гробар.
Той се развесели и те се качиха на кораба.
Уленшпигел даде ключовете от клетката на Ламме и Ламме я отвори; той хвана калугера за ухото и се опита да го издърпа на палубата, но не можа. Опита се да го накара да излезе странишком, но пак не можа.
— Трябва всичко да се счупи; петелът е дебел — каза той.
Най-сетне калугерът излезе, като пулеше слисаните си очи и държеше с две ръце шкембето си; при една голяма вълна, която разлюля кораба, той падна на задника си.
А Ламме се обърна към него:
— Пак ли ще ми кажеш „дебелако“? Сега ти си по-дебел от мене. Кой ти даваше да ядеш седем пъти на ден? Аз. Как стана така, дърдорко, че сега си по-спокоен и по-кротък към клетите Голтаци?
И продължи:
— Ако стоиш още една година в клетка, няма да можеш да излезеш вече от нея: когато се раздвижиш, базите ти треперят като свинска пача: ти вече не крещиш; скоро няма да можеш и да дишаш.