Тил Уленшпигел

И блуждаещите пламъчета заиграха около тях весело хоро.

Тогава Уленшпигел и Нел чуха хиляди гласове на невидими мъже и жени, звънливи и присмехулни, които звучаха като звънчета и пееха:

Когато върху сушата и над водата, преобразени, Седемте се възцарят, дигнете, хора, радостно челата; това е щастието на света.

И Уленшпигел рече:

— Духовете се подиграват с нас.

И една могъща ръка хвана Нел за ръката и я хвърли в пространството.

А духовете запяха:

Когато Северът целуне Залеза, ще бъде край на съсипиите: търси коланът ти.

— О — рече Уленшпигел, — Север, Залез и колан. Вие говорите неясно, господа духове.

А те запяха присмехулно:

Север е Нидерландия; а Залеза е Белгия: коланът е съюз, коланът е приятелство.

— Вие съвсем не сте глупави, господа духове — рече Уленшпигел.

А те отново запяха присмехулно:

Коланът, мили, между Белгия и Нидерландия ще бъде яка дружба — ще бъде здрав съюз.

Съюз за съвети, съюз за дела, съюз на кръвта, на живот и смърт.

Във случай на нужда; ако не бе Еско, да, мили, ако не бе Еско.

— Уви! — каза Уленшпигел. Такъв е нашият страдалчески живот: човешки сълзи и насмешка на съдбата.

Съюз на кръвта, на живот и смърт, ако не бе Еско —

отвърнаха насмешливо духовете.

И една могъща ръка грабна Уленшпигел и го запрати в пространството.

X

Когато падна, Нел си потърка очите и видя само изгряващото в златисти изпарения слънце, връхчетата на тревите, също така целите в злато, и лъчите, които обагряха в жълто перата на заспалите чайки; но те скоро се събудиха.

След това Нел се погледна, видя, че е гола и бързо се облече; видя, че и Уленшпигел бе също така гол и го покри; мислейки, че е заспал, тя го раздруса, но той не помръдна, също като мъртвец; обхвана я страх.

— Дали не съм убила любимия си с тоя балсам за видения? — каза тя. — И аз искам да умра! Ах, Тил, събуди се! Той е студен като мрамор!

Уленшпигел не се събуждаше. Изминаха две нощи и един ден и Нел, трескава от мъка, бдя над приятеля си Уленшпигел.

През утрото на втория ден Нел чу някакво звънче и видя селянин с лопата; след него със свещ в ръка вървяха един кмет, двама общински съветници, свещеникът на Ставенис и клисарят, който носеше слънчобрана му.

Те отиваха, както казваха, да извършат светото тайнство на последното причастие на храбрия Якобсен, който от страх станал Голтак, но щом минала опасността, на смъртния си одър се върнал в лоното на Светата римска църква.

Скоро те стигнаха при плачещата Нел и видяха тялото на Уленшпигел, изпънато върху тревата и покрито с дрехите си. Нел коленичи.

— Девойко — рече кметът, — какво правиш при тоя мъртвец?

Не смеейки да дигне очи, тя отговори:

— Моля се за моя любим, който падна тук като ударен от мълния; сега останах сама и искам и аз да умра.

Тогава свещеникът въздъхна доволно:

— Уленшпигел Голтака умрял — рече той, — хвала на бога! Селянино, изкопай бързо гроб; свали дрехите му, преди да го заровиш.

— Не — каза Нел, като стана, — няма да му махнете дрехите; ще му бъде студено в земята.

— Копай гроба — рече свещеникът на селянина с лопатата.

— Добре — каза Нел, обляна в сълзи, — във варовития пясък няма червеи и моят любим ще остане непокътнат и хубав.

И обезумяла, тя се склони над тялото на Уленшпигел и го целуна със сълзи и ридания.

Кметът, общинските съветници и селянинът се трогнаха, но свещеникът не преставаше да повтаря радостно:

— Великият Голтак умря, хвала на бога!

Сетне селянинът изкопа гроба, сложи вътре Уленшпигел и го засипа с пясък.

И свещеникът прочете над гроба погребални молитви; всички коленичиха; но изведнъж под пясъка нещо силно се раздвижи и Уленшпигел, като кихаше и изтърсваше пясъка от косата си, изскочи и хвана свещеника за гушата: