И след като го засрами така, тя изтича весело.
Ала младежкият огън бе пламнал и в гърдите на инфанта, но той съвсем не бе оня буен огън, който кара силните души да вършат подвизи, нито тихият огън, от който нежните сърца плачат, а зловещ огън, изскочил от преизподнята, запален навярно от сатаната. И той блестеше в сивите му очи, тъй както блести луната зиме над костница. И жестоко го изгаряше.
Не чувствувайки обич към никого, нещастният потаен младеж не смееше да се предлага на жените; затова се отдалечаваше в някой потулен ъгъл, в някоя малка варосана стая с тесни прозорци, дето обикновено гризеше сладкиши и дето поради трохите се събираха множество мухи. Там той сам си доставяше наслада, като мачкаше бавно главите на мухите по стъклата и убиваше така стотици, докато пръстите му почваха да треперят много силно и той вече не можеше да продължава своето кърваво занятие. И той изпитваше някакво отвратително удоволствие от това жестоко премаляване, защото сладострастието и жестокостта са две безсрамни сестри. Той излизаше от стаичката по-тъжен от преди и всеки — мъж или жена — избягваше, когато можеше, да срещне лицето на тоя принц, тъй бледо, сякаш бе се хранил само със струпеи.
И тъжното височество страдаше, защото злото сърце е истинска мъка.
XXVI
Един ден прелестната хубавица напусна Валядолид, за да отиде в замъка си Дюдзееле във Фландрия.
На път през Дамме, придружена от своя дебел иконом, тя видя седнал до стената на една къщурка младеж на около петнадесет години, който надуваше гайда. Срещу него бе застанало червеникаво куче, което явно не обичаше тая музика и виеше тъжно. Слънцето светеше силно. До младежа се бе изправило хубавичко девойче, което примираше от смях при всяко жално квичене на кучето.
Когато минаваха край къщурката, хубавата придворна дама и дебелият иконом се загледаха в Уленшпигел, който надуваше гайдата, в Нел, която се смееше, и в Тит Бибулус Шнуфиус, който виеше.
— Лошо момче — рече дамата на Уленшпигел, — защо не умириш това клето кученце да не вие толкова?
Но Уленшпигел я погледна и наду още по-силно гайдата. А Бибулус Шнуфиус зави още по-жаловито и Нел избухна в още по-силен смях.
Икономът се ядоса, посочи Уленшпигел и каза на дамата:
— Ако цапна с ножницата на шпагата си това нищожно човече, то ще спре безсрамната си врява.
Уленшпигел погледна иконома, нарече го поради търбуха му Жан Папзак и продължи да надува гайдата. Икономът се запъти към него, като му се заканваше с юмрук, но Бибулус Шнуфиус се хвърли срещу него и му ухапа крака; от страх икономът падна и почна да вика:
— Помощ!
Дамата се усмихна и рече на Уленшпигел:
— Можеш ли да ми кажеш, гайдарю, дали пътят, който води от Дамме за Дюдзееле, е все същият?
Уленшпигел продължи да свири, поклати глава и се загледа в дамата.
— Какво си ме загледал тъй? — попита тя.
Но той продължи да свири и блещеше очи, като че бе прехласнат от възторг.
Тя му каза:
— Не те ли е срам — толкова си млад, а гледаш дамите така?
Уленшпигел се позачерви, наду пак гайдата и още по-упорито се загледа в дамата.
— Питах те — поде тя — дали пътят, който води от Дамме за Дюдзееле, е все същият?
— Той вече не зеленее, откак вие го лишихте от щастието да вървите по него — отвърна Уленшпигел.
— Не искаш ли да ме водиш? — рече дамата.
Но Уленшпигел все така си седеше и продължаваше да я гледа. А тя видя, че той беше дяволит, разбра, че се държеше тъй само защото бе млад и му прости на драго сърце. Той стана и тръгна към къщи.
— Де отиваш? — попита тя.
— Да си облека най-хубавите дрехи — отговори той.
— Иди — рече дамата.
Тя седна на пейката до прага на портата; и икономът стори същото. Дамата се опита да заприказва с Нел, но Нел не й отговори, защото беше ревнива.
Уленшпигел се върна измит и облечен в дрехи от памучен плюш. В празничната си премяна момчето се бе разхубавило.
— Наистина ли ще отидеш с тая красива дама? — попита го Нел.
— Ще се върна скоро — отговори Уленшпигел.
— Да отида аз вместо тебе?… — рече Нел.
— Не — каза той, — пътищата са разкаляни.
— Защо — рече дамата, която също така се ядоса и почна да ревнува, — защо, девойче, не го пускаш да дойде с мене?