Филип често я оставяше самичка, за да отиде да гледа как горят еретиците. Всички придворни мъже и жени нравеха като него. Същото правеше и херцогиня Алба, благородната болногледачка на родилката-кралица.
По това време духовният съд59 бе арестувал някакъв фламандски скулптор, католик, защото, след като един монах му поръчал да изреже от дърво статуя на Богородица и той изпълнил поръчката, монахът отказал да му плати уговореното и той накълцал с длетото си лицето на статуята, като казал, че предпочита да унищожи произведението си, отколкото да го даде на безценица.
Наклеветен от монаха, че е иконоборец60, той беше измъчван безмилостно и осъден на изгаряне.
През време на мъченията бяха изгорили ходилата му и когато го водеха от тъмницата за кладата, облечен със санбенито61, той викаше:
— Отрежете ми краката! Отрежете ми краката!
Филип чуваше отдалеч тия викове и му беше приятно, но не се засмиваше.
Почетните дами на кралица Мария я оставиха, за да присъствуват на изгарянето, а след тях и херцогиня Алба, чула виковете на скулптора, поиска също така да види зрелището и остави кралицата сама.
Филип, неговите висши придворни, князе, графове, кавалери и дами гледаха скулптора привързан с дълга верига за един стълб, поставен в средата на пламтящ кръг от връзки слама и снопове пръчки, така че да го пече бавно, ако той застанеше до стълба, за да избегне буйния огън.
И те гледаха с любопитство как той почти гол, напрягаше всичките си душевни сили, за да устои срещу горещината на огъня.
Тъкмо в това време кралица Мария, легнала в постелята си на родилка, усети жажда. Върху един поднос видя половин пъпеш. Тя стана, повлече се из стаята, взе пъпеша и го изяде.
След това поради студенината на плода тя се изпоти, затрепера и остана на пода, без да може да мръдне.
— Ох — рече тя, — как бих се стоплила, ако имаше кой да ме занесе до леглото ми!
И тогава тя чу клетия скулптор, който викаше:
— Отрежете ми краката!
— Ах — рече кралица Мария, — това не е ли куче, което вие за моята смърт?
В тоя миг скулпторът, който виждаше наоколо си само лица на врагове-испанци, помисли за Фландрия, за тая страна на мъжествени хора, скръсти ръце и като повлече дългата верига, тръгна към пламналите връзки слама и пръчки, изправи се там и извика:
— Ето как умират фламандците пред очите на испанските палачи. Отрежете краката, но не моите, а техните, за да не тичат за убийства! Да живее Фландрия! Фландрия — на вечни времена!
И дамите, като видяха колко гордо се държи той, почнаха да ръкопляскат и да викат за милост.
Но той умря.
Кралица Мария цяла трепереше, плачеше, зъбите й тракаха от студа на близката смърт, тя изпъна ръце и крака и каза:
— Сложете ме в леглото, за да се стопля.
И умря.
Така според предсказанието на добрата магьосница Катлин Филип сееше навсякъде смърт, кръв и сълзи.
XXXI
А Уленшпигел и Нел се топяха от любов.
Беше краят на април, всички дървета бяха цъфнали, всички растения, напращели от мъзга, очакваха май, който пристига на земята придружен от паун, цъфнал като китка, и кара славеите да пеят по дървесата.
Уленшпигел и Нел често бродеха сами из друмищата. Нел се държеше с двете си ръце за ръката на Уленшпигел. Това беше приятно на Уленшпигел и той често хващаше Нел през кръста, за да я крепи — както казваше той — по-здраво. Тя беше щастлива, но не промълвяше ни дума.
Вятърът разнасяше по пътищата благоуханния лъх на ливадите; в далечината морето въздишаше лениво, огряно от слънцето; Уленшпигел беше горд като млад дявол, а Нел се срамуваше от своето щастие като някоя малка светица от рая.
Тя скланяше глава на рамото му, той вземаше ръцете й и както вървяха, целуваше челото, бузите и прелестната й уста. Но тя не промълвяше ни дума.
След няколко часа те се сгорещяваха и ожадняваха, пиеха мляко у някой селянин, но не се разхлаждаха.
И те сядаха върху тревата край някой ров. Много бледа, Нел беше замислена и Уленшпигел я гледаше боязливо:
— Тъжно ли ти е? — питаше тя.
— Да — отговаряше той.
— Защо? — питаше тя.
— Не знам — отговаряше той, — но всички тия ябълкови и черешови дръвчета, потънали в цвят, тоя марен въздух, натежал сякаш от топлината на мълниите, тия великденчета, които разцъфват поруменели из ливадите, глогът, целият бял, ей тук до нас, в живия плет… Кой ще ми обясни защо се чувствувам смутен и готов всеки миг да умра или да заспя? Сърцето ми забива толкова силно, когато чувам, че птиците се събуждат по дърветата и когато виждам върналите се лястовици; и тогава ми се поисква да отида по-далеч от слънцето и от луната. И ту ми е студено, ту ми е горещо. Нел, бих искал да ме няма вече на тоя свят или да подаря хиляди живота на оная, която би ме обичала…
59
60
61