— Наистина ли да залагаш е нечестно?
Жената на сладкаря не му отговори пряко. Тя каза:
— Нойбауерови, ония от кланицата, също спечелиха. На лотарията. И с тия пари си купиха къща. Аз обичам Нойбауерови.
После тя отброи от парите трийсет марки, извади четири марки от джоба на престилката си, постави ги на масата и каза:
— Сладкишите са платени, Тим. Горе главата! — После тя си отиде, а Тим чу как се захлопна външната врата.
Той остана сам в кухнята. Изпълваха го упорство, отчаяние и голяма мъка. След кратко размишление той напъха парите в джоба си, реши да напусне тоя дом, да отиде някъде надалече и завинаги.
Но в коридора го спря гласът на мащехата:
— Върви веднага в леглото! — после тя колебливо добави: — Остави парите в бюфета.
Тим усети, че настроението се променяше. Той се подчини, занесе отново парите в кухнята и си легна гладен, разстроен и изтощен. Съседното легло беше празно. Ервин бе отишъл да спи при мащехата.
По-скоро, отколкото можеше да предположи, Тим потъна в тежък и мъчителен сън.
Шеста кола
Малкият милионер
Госпожа Бебер, жената на сладкаря, въртеше добра търговия през следващите дни. Магазинът й почти непрекъснато беше пълен с любопитни хора, които искаха да им разкаже историята с печалбата на Тим Талер. А своя разказ тя много умело подправяше с реклама на своите сладкарски изделия:
„… и тогава момчето ми каза, че иска да открадне парите от директора на водноцентралата. Впрочем у директора, всички там страшно харесват нашите тюрингски пасти. Да… и после значи рекох си, ще получа удар като чувам, че момчето се е върнало с хиляди в джоба си. Аз — презглава в новата си рокля и хайде при директоршата. То и без това си беше неделя и директоршата беше поръчала една торта, такава със захарен надпис: «Всичко хубаво за рождения ден!». Тия моят мъж ги прави великолепно! Да, и после там аз чувам, че изобщо у тях нищо не е крадено! Мила госпожо Бебер, каза ми директорът, аз знам, че вие сте разумна жена и вашите кифлички са много добри, но тук трябва да има някакво недоразумение. У нас, каза той, нищо не е откраднато, каза той…“ И така нататък, и така нататък.
Тим стана героят на деня — при съседите, в училище и отчасти дори вкъщи. Мащехата, която внезапно бе се сдобила с кожена яка за палтото си, бе станала по-предпазлива в отношението си към него, а доведеният му брат постоянно го обсипваше с въпроси за конните надбягвания: съседите го наричаха полушеговито, полузавистливо „малкият милионер“, а в училищния двор буквално се биеха за него.
Момчето се радваше на всеобщото внимание. То беше простило отдавна издайничеството на тримата си съученици и плесниците на мащехата. С удоволствие то би се шегувало сега с всички, но това вече не му се удаваше. Когато се опитваше да се засмее, то само отблъскващо се хилеше.
Скоро Тим изобщо изостави опитите си да се смее или да проявява остроумие. Той свикна лицето му да бъде винаги сериозно. А това може би е най-лошото, което може да се случи на едно дете.
Съседите започнаха да казват: „Станал е високомерен!“. Съучениците му го заотбягваха, след като бяха заситили любопитството си, и дори мащехата, която бе станала малко по-спокойна отпреди, го наричаше „Лимончо“, заради вечно киселата му физиономийка.
Впрочем мащехата вече никога не повтори, че спечелените по този начин пари не били честно спечелени. Изведнъж тя обяви конните състезания за почтени и законни. Дори запита Тим дали не иска да му даде двайсет марки от парите, та да може в неделя пак да отиде да залага.
Тим, който не бе получил от печалбата нито стотинка и погреба временно мечтите си за мраморна надгробна плоча и тротинетка, отказа от инат и тези двайсет марки. След историята със сметката при сладкаря той гледаше на мащехата си вече с други очи.
Вече не й вярваше. А и това е много лошо за едно дете.
През тази седмица Тим за пръв път в своя живот си пожела да няма повече недели. Боеше се, че мащехата ще го придума за ново посещение на хиподрума. И опасенията му се оказаха основателни. Още в събота вечер започнаха първите подмятания: „Не искаш ли още една филия, Тим? Всъщност човек трябва до три пъти да залага, когато му върви. Но както и да е, до утре има време. Можеш още да си помислиш дали ще идеш, или не, нали така?“.
И, разбира се, Тим все пак отиде! Не само защото Ервин и мащехата още на закуска започнаха пак да правят подмятания за конните надбягвания, но и защото Тим искаше да изпробва още веднъж договора. Този странен договор под хастара на шапката му, за който той вече не знаеше дали е една добра сделка, или пък — подла измама.