Мебелите, които не бяха купени след забогатяването им, мащехата подари на малкото хора в уличката, с които още разговаряше. Тя щеше да подари и стария стенен часовник, в който лежаха спестяванията на Тим, но за щастие момчето чу навреме за това и я помоли да му остави часовника за неговата стая в новото им жилище. Така настоятелно я молеше, че мащехата отстъпи, повече учудена, отколкото ядосана. Така биещата всеки час „каса“ се пренесе в първата собствена стая на Тим, в която момчето най-после можеше да остава само и да си готви домашните упражнения.
В новото жилище мащехата си нае прислужничка. Но никое момиче не издържаше дълго при нея. След Мария дойде Берта, след Берта — Клара, след Клара следваше Йохана и накрая дойде една стара жена, която се казваше Грит. Тя се задържа, защото не оставаше длъжна на мащехата и дръзко й отвръщаше, когато онази почнеше да й се кара.
Сред вечните кавги и сдобрявания на двете жени се изнизаха годините, докато накрая Тим навърши четиринайсет и трябваше да се залови за някакъв занаят.
Мащехата настояваше Тим да постъпи в някое бюро за залагания. Това си имаше специална причина. Точно на своя тринадесети рожден ден Тим заложи много пари на един кон, който само поради снизхождението на хиподрумното управление бе пуснат за едно последно надбягване, преди да бъде „пенсиониран“. Никой друг не заложи на този кон. И понеже Тим бе заложил на него, конят за голяма изненада на всички специалисти спечели надбягването. Момчето получи чисти трийсет хиляди марки печалба. И заяви на своята мащеха, че сега са вече достатъчно богати и той няма повече да залага. Нито сълзи, нито плесници можаха да разколебаят решението му. Той не отиде повече на хиподрума.
Ервин и мащехата опитаха още няколко пъти сами късмета си. Но когато накрая се оказа, че са заложили общо три хиляди марки, а са спечелили едва триста, и те се отказаха.
Сега мащехата се надяваше, че Тим отново ще се запали за конните надбягвания, ако постъпи като ученик в някое бюро за залагания. Тя бе водила дори преговори с най-богатия собственик на такива бюра. Но Тим упорстваше, заявявайки, че искал да стане моряк и не искал да има повече нищо общо с конското тото.
Един ден — от няколко дена Тим бе напуснал вече училище — мащехата отново заговори по своя досаден начин за бъдещата професия на момчето:
— Сега веченесидете, Тим. И снещовсепак трябвадасе захванеш. Вбюротоза залагания можедастанеш ствоитедарби ощеведнъжбогат човек, Тим. Таазсамо добрототиискам, момчетоми! Азнемисля засебеси, аз затебе мисля.
— Но аз няма да постъпя в никакво бюро за залагания. Искам моряк да стана! — отвърна Тим.
Мащехата най-напред се ядоса, после се разгневи, а накрая започна да плаче, като викаше, че той искал да я изостави, та на старини да нямала пари и да бъдела принудена да проси, че искал да направи нея и Ервин нещастни, а сам да станел богат човек и че изобщо той никога не бил държал за семейството си. Та той даже не можел повече да се смее!
Последните й думи засегнаха Тим по-тежко, отколкото мащехата предполагаше. Кръвта нахлу в главата му. Би предпочел веднага да избяга нанякъде. Но откакто загуби смеха си, бе придобил такава способност да се владее, че това беше направо тревожно за едно момче на неговата възраст. И сега той съумя да запази хладнокръвието си така, че мащехата не забеляза нищо друго, освен червенината на лицето му.
— Дай ми другата неделя пак толкова, както тогава, когато залагах последния път — каза той. — Може би ще спечеля много пари.
И преди още мащехата да бе дала съгласието си, Тим излезе от къщи, изтича към реката, седна на една отдалечена крайбрежна пейка и се опита да потисне вълнението си. Но сега това не му се удаде. Той се разплака. А понеже се мъчеше да не плаче, хълцането още по-дълбоко го разтърсваше, та накрая той се отдаде на отчаянието си. Така постепенно плачът и хлипането утихнаха и четиринадесетгодишното момче започна хладно и спокойно да разсъждава за бъдещето си.
Тим реши да заложи следващата неделя пак на някой кон, който е слаб и няма никакви изгледи да победи, та по този начин да спечели голяма сума. Парите щеше да получи мащехата и тогава той щеше просто да ги зареже — нея и Ервин — и да побегне накъдето му видят очите. Може би ще постъпи като юнга на някой кораб или пък някъде другаде. За пари нямаше да бере грижи. Навсякъде имаше лотарии и тото, и други начини за залагания. А богатства не му трябваха — той знаеше сега това, — те не му доставяха никаква радост. Беше продал своя смях срещу нещо, от което съвсем нямаше нужда.