Но на тая крайбрежна пейка момчето реши и нещо много по-важно: да си възвърне своя смях. Щеше да тръгне подир своя смях. Щеше да тръгне да търси господин Лефует и да го намери, където и да се е скрил по широкия свят.
Щеше да бъде хубаво, ако си имаше някого — дори някой случаен пиян каруцар или полулуд скитник — комуто да разкаже за своето решение. И най-тежките неща стават по-прости, по-малко болезнени, когато ги споделяме с друг човек. Но на Тим не бе позволено да говори с никого за своята беда. Той трябваше като мида да се затваря в себе си. Едно парче хартия, което лежеше сега в двойното дъно на стенния часовник, го превръщаше в най-самотното и най-тъжното момче под слънцето.
В това настроение той си спомни за баща си и спестените пари за мраморния надгробен камък. И реши още нещо: преди неговото бягство баща му трябваше да се сдобие с плоча на гроба си. Тим знаеше, че ще има трудности и разправии, но щеше да се наложи.
И успокоен, той стана от пейката. Имаше ясни планове, които трябваше да осъществи. А плановете му вдъхваха сили.
Осма кола
Последният неделен ден
Когато настъпи неделята — последната, която Тим прекарваше в родния си град — още на закуската можеше да се види колко се вълнуваше мащехата. Тя бе сварила особено силно кафе, което лакомо поглъщаше, а не ядеше почти нищо. Беше дала на Тим повече пари, отколкото той бе й поискал. Бе облякла най-скъпата си официална рокля и приготвила наметката си от лисичи кожи.
— Многосъмлюбопитнадалище спечелим — крякаше тя като гъска. — Знаешливеченакой конщезаложиш, Тим?
— Не — отвърна, вярно на истината, момчето.
— Амакак, че немислишливечезатова?
— Тим си знае работата — намеси се Ервин. Успехите в залаганията на неговия заварен брат го изпълваха колкото със завист, толкова и с респект.
След закуската тримата се отправиха с такси за хиподрума. Като стигнаха, мащехата веднага се запъти към гишетата за подаване на фишовете, но Тим каза, че му било нужно малко да се поогледа, да послуша какво се говори за различните коне. Мащехата и Ервин одобриха това и му позволиха самичък да се пошляе в навалицата, за да подслушва разговорите. На хиподрума го бяха почти забравили, защото не бе идвал вече цяла година. Но някои хора все пак го познаха и шепнешком го сочеха на другите. А някакъв мъж с къдрава кафява коса и остри воднистосини очи проявяваше особен интерес към момчето. Той го обикаляше, както куче обикаля около господаря си, наблюдаваше го колкото постоянно, толкова и незабележимо, а накрая застана до него, когато Тим изучаваше табелката с имената на конете.
— На Мусон изглежда никой не залага — подхвърли той подчертано небрежно и без да поглежда към момчето. — Ти ще залагаш ли?
— Да — отвърна Тим. — И тъкмо на Мусон.
Сега непознатият обърна глава:
— Това е много рисковано, момчето ми. Мусон няма никакви изгледи да победи.
— Ще видим! — рече Тим.
Надуваше го смях, но той не можеше да се смее. Само изгледа сериозно и малко тъжно непознатия, който започна сега да си прави шеги с намерението му да заложи на такъв безнадежден кон.
По пътя към гишето непознатият продължи да остроумничи. Правеше си шеги с дребните жокеи, а едновременно с това внимателно следеше лицето на момчето. Нито мускулче не трепваше по него.
Наблизо пред гишето той изведнъж се спря. Неволно се спря и Тим.
— Казвам се Крешимир — представи се непознатият. — Аз ти желая доброто, мойто момче. Знам, че на тоя хиподрум ти никога не си губил нито едно залагане. Това е много рядък случай и едновременно с това е много странно. Може ли да те запитам нещо?
Тим срещна воднистосините очи, които му напомняха за някого, но той не знаеше за кого. Каза:
— Заповядайте!
Тихо и без да изпуска момчето из очи, господин Крешимир го запита:
— Защо ти никога не се смееш? Не обичаш ли? Или пък… не можеш?
Кръвта нахлу в главата на Тим. Кой беше тоя мъж? Какво знаеше? Изведнъж му се стори, че тоя човек има очите на Лефует. Дали не беше преобразеният Лефует, който искаше да го изпита?
Момчето изглежда бе забавило отговора си прекалено дълго, защото господин Крешимир каза изведнъж:
— Твоето мълчание е достатъчно красноречиво. Може би ще мога да ти помогна някой път. Казвам се Крешимир. Не забравяй това. Довиждане.
И изчезна в навалицата. Обезпокоен, Тим отиде на гишето и заложи всичките си пари на Мусон. След срещата с господин Крешимир решението му да напусне най-късно утре града бе станало още по-твърдо.