— Най-идиотският бас, който съм сключвал някога — измърмори пазачът на гробището. — Е хайде, от мен да мине!
Те подкрепиха баса с един удар на палците си и тръгнаха през огромното, приличащо на парк гробище към гроба на господин Талер.
И още отдалече видяха трима мъже в работни дрехи край гроба. Дебелият пазач ускори крачките си.
— Ама това е… — пръхтеше той като морж и вече почти тичаше.
На гроба тъкмо бе поставен един нов-новеничък паметник. От мрамор. Върху него със златни букви стояха името на бащата и двете дати — рождената и тази на смъртта му. А под тях пишеше: „От твоя син Тим, който никога не ще те забрави“.
Работниците ни най-малко не обърнаха внимание на крясъците на пазача. Те му показаха няколко документа, които доказваха, че този паметник е поставен напълно законно. Имаше дори специално разрешително паметникът да бъде от мрамор. Пазачът тъкмо бил малко задрямал, когато дошли мъжете, та те решили да не го будят.
— Впрочем — добави единият от тримата — разноските щели да бъдат платени от някой си Тим Талер.
— Точно така — каза Тим. — Ето ви парите!
Той ги извади за втори път и ги наброи в ръката на единия от работниците. Останаха му само петдесет пфенига1.
Гробищният пазач се повлече ръмжейки към будката си. Работниците прибраха инструментите, чукнаха козирките на шапките си за сбогом и също си отидоха.
Тим остана със своите петдесет пфенига и с един странен договор самичък пред гроба на баща си. И разказа на един мъртъв всичко, което много му се искаше да разкаже на някой жив човек.
Накрая той замълча, огледа още веднъж надгробния паметник, който много му се хареса, и каза:
— Ще дойда пак, когато ще мога да се смея. До скоро… — Но се стъписа и добави: — Дано да е до скоро!
При портиерската будка той получи шоколада от ядосания пазач и с последните пари си купи билет за трамвая. Накъде щеше да пътува, още не знаеше. Знаеше само, че сега ще тръгне да търси карирания господин, за да си възвърне продадения смях. (А не знаеше, че зад единия ъгъл на гробищния дувар някакъв кариран господин плащаше за втори път на тримата работници, понеже те бяха набожни хора и държаха да им се плати двойно тая греховна неделна работа.)
Девета кола
Господин Рикерт
Трамваят беше почти празен. Освен Тим вътре седеше един възрастен, пълничък господин с ведро топчесто лице. Той запита момчето за къде пътува.
— За гарата — отвърна Тим.
— Тогава трябваше да си вземеш билет с прекачване. Тоя трамвай не пътува за гарата. Сигурен съм, защото и аз отивам на гарата.
Тим, който държеше шапката на коленете си, усети по пръстите си шумоленето на договора. Изведнъж му хрумна да почне да сключва най-всевъзможни и безсмислени облози. Ако загубеше някой от тях, може би би си възвърнал по този начин смеха. И той каза:
— Аз се обзалагам с вас, драги господине, че тоя трамвай пътува тъкмо за гарата.
Господинът се изсмя и отвърна също като дебелия пазач на гробището:
— Тоя бас ще го загубиш, преди да се обзаложим! Защото ние седим в деветката, а тя никога не е пътувала за гарата.
— Въпреки това аз се обзалагам с вас — рече Тим с такъв уверен глас, че господинът се смути:
— Ти изглежда си много сигурен в тая работа, момче. На какво искаш да се басираш?
— На един билет до Хамбург — отвърна Тим бързо. И сам се изненада на собственото си хрумване. (А все пак то не беше случайно — та нали отдавна му се искаше да пътува по море!)
— В Хамбург ли искаш да идеш? — Приветливото топчесто лице се набръчка от веселите бръчици на една усмивка: — Няма нужда да се хващаш на басове, момчето ми. Аз също пътувам за Хамбург и съм наел цяло купе, а господинът, който щеше да ме придружи, е възпрепятстван. Така че ти би могъл да ми правиш компания.
— Въпреки това ви предлагам да се обзаложим — рече сериозно Тим.
— Добре. Но пак те предупреждавам: ще загубиш. Как се казваш?
— Тим Талер.
— Хубаво име. Звучи като много пари2. Пък аз се казвам Рикерт.
Двамата си подадоха ръка. По този начин се представиха един на друг и едновременно с това се обзаложиха.
Когато кондукторът мина през вагона, господин Рикерт го запита:
— Пътувате ли за гарата?
Тъкмо кондукторът отвори уста да отговори и трамваят спря така внезапно, че Тим бе тласнат от инерцията към господин Рикерт. Кондукторът изтича напред към ватманската платформа. Там бе се качил някакъв трамваен служител с дебел сребърен акселбант. Двамата размениха няколко разпалени приказки. После кондукторът се върна и каза на Рикерт:
2
Талер — название на стари златни и сребърни монети, които някога са били с висока стойност. — Бел.пр.