— Господине, сега по изключение ще минем през гарата, защото по нашата линия има повреда в жиците. Но иначе деветката не пътува в тази посока.
Той чукна с пръст по козирката на фуражката си за поздрав и отново отиде напред.
— Дявол да го вземе, това се казва бързо спечелен бас, Тим Талер! — засмя се господин Рикерт. — Но ти знаеше, че се е скъсала жицата, нали?
Тим тъжно поклати глава. Предпочиташе да бе загубил баса. Все пак сега поне му стана ясно, че господин Лефует разполагаше с възможности, които биха могли да бъдат наречени най-малкото необикновени.
На гарата господин Рикерт го запита къде е багажът му.
— Всичко, каквото ми трябва, си е у мен — отвърна неопределено и малко по детински Тим. — А паспортът ми е в джоба.
Наистина си имаше паспорт. Когато навърши четиринадесет години, Тим се наложи пред мащехата да му извади отделен паспорт. Бе се позовал на това, че може би ще е необходимо да го показва на гишетата на хиподрума. И този довод се оказа достатъчен.
Господин Рикерт бе наел едно купе първа класа. На вратата имаше картонче с неговото име: Кристиян Рикерт — директор на параходно предприятие. Но отдолу стоеше още едно име. И когато Тим го прочете, пребледня. Бе прочел: Барон Луи Лефует.
Като седнаха в купето, господин Рикерт го запита:
— Лошо ли ти е, Тим? Защо пребледня?
— Случва ми се понякога — отвърна Тим и това отговаряше мъничко на истината. Защото кой на този свят не пребледнява понякога?
Влакът пътуваше известно време край брега на голямата река Елба. Господин Рикерт съзерцаваше реката и бреговете й с явно удоволствие. А Тим нищо не видя от нея.
Приветливите очи на Рикерт изучаваха от време на време крадешком момчето, но отново се връщаха към речния пейзаж.
Господин Рикерт беше загрижен за момчето и по едно време се опита да го ободри, като му заразказва смешни истории от разни морски пътешествия. Но скоро забеляза, че момчето беше разсеяно и не го слушаше.
Чак когато господин Рикерт отвори дума за барон Лефует, чието място заемаше сега Тим, момчето се заслуша внимателно, стана и по-разговорчиво.
— Баронът сигурно е много богат? — запита Тим.
— Невъобразимо богат! Той има предприятия във всички краища на света. Хамбургското параходно дружество, което аз ръководя, също е негово.
— В Хамбург ли живее баронът?
Господин Рикерт направи с ръцете си едно неопределено движение, което означаваше нещо като: кой го знае!
— Баронът живее навсякъде и никъде — обясни после той. — Днес е в Хамбург, утре в Рио де Жанейро, а вдругиден може би в Хонконг. Главното му седалище, доколкото знам, е някакъв замък в Месопотамия.
— Вие сигурно добре го познавате?
— Никой не го познава добре, Тим. Той се променя като хамелеон. Дълги години имаше, за да ти дам само един пример, такива стиснати устни и пронизващи очи, за които можех да се закълна, че са воднистосини. А вчера като го видях, той имаше топли, кафяви очи. И не носеше както други път на улицата очила за слънце. Но най-странното е, че тоя човек, когото по-рано никога не бях чувал да се смее, вчера се смееше като малко момченце. И нито веднъж не си стисна устните, както правеше обикновено.
Тим бързо се извърна към прозореца. Неволно бе стиснал устните си една върху друга.
Господин Рикерт усети, че нещо в неговия разказ хем караше момчето да слуша внимателно, хем го и разстройваше. Та смени темата на разговора:
— Ти всъщност какво ще правиш в Хамбург?
— Искам да стана помощник-сервитьор на някой параход.
Отново Тим се учуди на внезапното си решение. Но то също не беше необяснимо, защото нали трябваше да се започне все пак с нещо, когато искаш да пътуваш по море.
Топчестото лице насреща му засия от благодетелска гордост.
— Тим, ти си направо късметлия — рече господин Рикерт почти тържествено. — Поискаш да идеш на гарата, един трамвай тръгва специално заради тебе нататък. А щом си пожелаеш някаква служба, като от небето пада при тебе точно тоя човек, който може да ти я намери!
— Можете ли да ме настаните като помощник-сервитьор?
— Сервитьорите на корабите се казват стюарди — поправи го директорът на параходното дружество. — А ти ще трябва навярно да започнеш като прислужник в каюткомпанията. Важното в момента е само едно: дали са съгласни родителите ти.