Тим размисли и каза:
— Аз нямам повече родители.
За мащехата премълча, защото знаеше, че тя никога нямаше да му разреши да пътува по море. А иначе той вече изобщо не мислеше за всичко онова, което остана зад него.
Много по-усилено мислеше той за нещо друго: беше ли срещата с господин Рикерт наистина една щастлива случайност или и тук се бе намесила ръката на карирания господин, както при надгробния паметник и случката с трамвая?
Заедно със своя смях Тим бе загубил и нещо друго: безгрижието и доверчивостта си към света и към хората. А това беше лошо.
Господин Рикерт бе му задал някакъв въпрос и момчето трябваше да се съсредоточи, за да може изобщо да разбере смисъла на думите — така буйно кръжаха мислите в главата му.
— Запитах те дали да се грижа мъничко за теб — повтори господин Рикерт. — Или може би не ти се харесва муцуната ми?
Тим издума бързо:
— О, напротив! Много дори! — и го каза сериозно.
Изведнъж бе почувствал със сигурност, че този човек, макар и служител на карирания господин, съвсем не беше негов съдружник — съдружник на оня, който в представите на Тим тепърва трябваше да се превърне в богатия барон Лефует. Тим отново бе станал едно доверчиво дете, едно съвсем обикновено момче на четиринайсет години.
— Какво става всъщност с тебе? — запита го сега господин Рикерт направо. — Та ти днеска нито веднъж не се засмя, макар да имаше предостатъчно причини за това. Да не ти се е случило нещо лошо?
Тим гореше от желание да се хвърли на врата на господин Рикерт, както правеха това хората по театралните сцени. Само че при него това не беше театър, а страшното, диво желание да има някакъв човек, комуто да може да разкаже всичко.
Беше му толкова трудно да потисне това си желание, че сълзите се изтърколиха от очите му като кръгли лъскави топченца. Господин Рикерт седна до него и каза съвсем сухо и съвсем така между другото:
— Ела, недей плака! Разкажи ми какво се е случило!
— Не мога! — изкрещя Тим. После се облегна съвсем простодушно на господин Рикерт и пусна на воля струйките от очите си. Цялото му тяло се тресеше от плача.
Дребничкият, пълничък директор на параходно дружество взе ръката на момчето в своята и я държа дотогава, докато момчето заспа от изтощение.
Десета кола
Кукленият театър
Корабът, на който Тим постъпи като помощник стюард, се казваше „Делфин“; беше пътническо товарен параход, движещ се по линията Хамбург-Генуа.
До отпътуването на парахода Тим имаше още три дена на разположение. Той живееше в къщата на господин Рикерт, а тази къща приличаше по-скоро на вила.
Тя се издигаше в богаташкия квартал край Елбското шосе, беше бяла като облаче по лятното небе, имаше на предната си фасада кръгъл балкон, поддържан от три колони, а под балкона — малко парадно стълбище, което охраняваха отляво и дясно два добродушни каменни лъва.
Тим гледаше угнетено тая весела, светла къща. По-рано, когато още беше смеещото се момче от крайния квартал, тя сигурно би му се сторила като красив сън, като къщата на някой щастлив принц от приказките. Но онзи, който е продал своя смях, не може да бъде щастлив. Сериозен и тъжен влизаше Тим между двата кротки лъва във вилата.
Господин Рикерт живееше заедно с майка си, една пълничка стара дама, с бели къдрици, с момичешко гласче, която се смееше на всичко като дете.
— Що си все така тъжен, момче — каза тя на Тим. — Това никак не е хубаво на твоите годинки. Животът за тебе и без това ще стане по-късно достатъчно сериозен, нали, Крюшан?
Нейният син, директорът на параходното дружество, кимна, после отведе майка си настрани. Той й обясни, че на момчето сигурно му се е случило нещо много страшно, и я помоли да се държи с него внимателно и деликатно.
За старата дама беше много трудно да разбере какво имаше предвид нейният син. Отрасла във веселата, богатска къща на родителите си, по-късно тя бе се омъжила също така богато и весело и сега старееше пак така безгрижно и с много пари. Тя познаваше малките улички на големия град само от трогателните разкази, при които обичаше да си поплаква, а кавгите, завистта и подлостите тя просто не виждаше, защото не искаше да вижда такова нещо. През целия си живот тя си беше останала дете и приличаше на един небесносин минзухар, който не преставаше да цъфти.
— Знаеш ли какво, Крюшан — каза тя след разговора със сина си. — Аз ще изляза малко на разходка с момчето. Ще видиш, ще го накарам да се засмее.