Тим Талер или продаденият смях

— Бъди внимателна, майко — предупреди я господин Рикерт и старата дама му обеща.

За Тим разходките с нея станаха особено мъчителни, защото той страшно бе обикнал това мило дете на осемдесет години. Когато нейната малка мека ръка хващаше неговата, много му се искаше да й намигне и да се засмее. Сигурно би почнал дори да я дразни като някоя своя по-голяма сестра, защото и това би й отивало. Но неговият смях беше далеч-далеч от него. Някъде по земното кълбо се разхождаше с неговия смях един богат странен барон. Тим знаеше, че е продал най-доброто, което някога изобщо бе притежавал.

Във вторник на старата госпожа Рикерт й хрумна нещо много интересно. Тя прочете във вестника, че някакъв куклен театър представя приказката „Лепнещият лебед“. Беше приказката за принцесата, която не можела да се смее. Госпожа Рикерт я помнеше много добре. И реши да посети това представление заедно с момчето, което не можеше да се смее.

Тя намираше идеята си чудесна, но никому не разказа за нея. Само през цялата сутрин се смееше в себе си и чак следобед покани двамата мъже за представлението — господин Рикерт и Тим. А и двамата не можеха да откажат нищо на старата жена.

Кукленият театър не беше далеч. Намираше се в Йовелгьоне, откъснато малко предградие на Хамбург, което се простираше край реката Елба в подножието на крайбрежните възвишения и представляваше всъщност само една дълга редица от малки, чисти къщички и градини. Тук, в задната стая на една гостилница, бе направен кукленият театър.

Малката зала беше пълна с деца. Само неколцина майки или бащи седяха сред тях.

Госпожа Рикерт откри веднага три свободни места на втория ред и като се смееше и жестикулираше, си запробива път нататък. Синът й и Тим я последваха. Едва бяха седнали, когато в залата стана тъмно, и малката червена завеса на театърчето се разтвори.

Пиесата започна с римувания диалог между един цар и някакъв скитник. Двамата се срещат през нощта, в полето, под пълната луна. Лицето на царя беше бледо и сериозно. Лицето на скитника дори на лунната светлина имаше свежи, червени бузи и уста, която сякаш непрекъснато се усмихваше. Ето техния диалог, с който започваше историята:

Царят: Кажи ми ти, добри приятелю, къде е принцесата, която не може да се смее. Като сериозен мъж, и аз смеха презирам и за жена достойна принцесата избирам. Ала не знам все още къде живее тя. Кажи ми, ако знаеш, богато ще платя.

Скитникът: Царю премъдри, бих ви начаса завел, че към принцесата на път съм днес поел. Но вий надежда не хранете, ще ви кажа аз, че срещне ли се с мен, ще се засмей тя с глас.

Царят: Напразно, страннико, отиваш там тогава, не иска да се смее принцесата и с право: помисли ли човек, че всички ще умрем, горчивия си край прозира той съвсем: макар да грей светът във радости безброй, като мехур сапунен ще гръмне нявга той. И истината трябва човек да проумее, сериозен, твърд да бъде, наместо да се смее.

Скитникът: Изглеждате, царю честити, умен мъж, а как не ви е хрумнало поне веднъж, че който чрез смъртта живей, е оглупял, животът е пред нас, той днес е засиял. Не е бокалът сътворен да се ломи, а вино да искри във него, да шуми. Известно е, че ще се пръсне той накрая, но днес бокал е пълен, днес трябва да сияе.

Царят: Как може нещо днеска безгрижно да сияе, когато своя край злочест отдавна знае?

Скитникът: То няма да сияе за вечни времена и затова сияе днес с двойна светлина.

Царят: Не ме разбирате, вий друже, както трябва, но към принцесата да тръгваме тогава. Накарате ли я да се засмее с вас, на мое място цар ще ви направя аз.

Скитникът: Приемам баса ви, но знайте, господарю, човек се различава чрез своя смях от звяра. Човека ще познаеш, когато съумее дори в беди големи навреме да се смее.

Завесата се затвори и в залата стана почти тъмно. През черните пердета на прозорците проникваше твърде малко светлина. Децата, повечето от които не бяха разбрали краткия пролог, се побутваха и си шепнеха и чакаха с нетърпение да започне най-после истинската пиеса.