Отпред във втората редица седяха безмълвни трима души и си мислеха за съвсем различни неща. Старата госпожа Рикерт се ядосваше, че е на едно и също мнение с тоя скитник, защото нямаше добро мнение за скитниците. (Макар да раздаваше доста пари на просяците.) Предпочиташе правият да е в случая царят, понеже беше така сериозен и хубав.
Господин Рикерт, който седеше от дясната й страна, се опитваше да разгледа лицето на Тим. Но само един тънък лъч светлина падаше върху челото на момчето, което беше бледо като лицето на царя. Господин Рикерт се боеше, че хрумването на майка му да посетят кукления театър, не е твърде сполучливо. Предишния ден той бе видял Тим да плаче.
Тим си мислеше за едно: дано никой не го заговори сега. Нещо го душеше за гърлото и той едва си поемаше дъх. И непрекъснато като рефрен се въртеше в паметта му последният куплет на пролога: „Човек се различава чрез своя смях от звяра. Човека ще познаем, когато съумее дори в беди големи навреме да се смее… да се смее… да се смее…“.
После завесата отново се разтвори и една много бледа, много сериозна принцеса, която гледаше от прозореца на своя дворец, привлече погледа, а постепенно и мислите на Тим.
В дворцовата градина под прозореца се появи височайшият баща на принцесата. Щом дъщеря му го забеляза, тя се отдръпна бързо и безшумно от прозореца.
Негово Величество кралят се отпусна на перваза на един фонтан и заизплаква пред водата и цветята своята мъка: че какви ли не средства бе употребил и какви ли не шегаджии и комедианти бе наемал, за да накарат дъщеря му да се разсмее, но за съжаление без успех.
С тежка въздишка кралят се вдигна от мястото си, а децата в залата бяха притихнали като подплашени мишлета.
Негово Величество се заразхожда напред-назад из дворцовата градина, заокайва себе си и дъщеря си, после изведнъж се спря и драматично извика:
— Ах, ако някой можеше да я накара да се засмее! Веднага ще му дам принцесата за жена заедно с половината от кралството си.
В този миг в дворцовата градина пристигна скитникът заедно със сериозния цар. Той беше чул отчаяния вик на височайшия баща и рече без заобикалки:
— Ваше Величество, държа на думата ви! Ако накарам принцесата да се засмее, ще ми я дадете за жена. Половината царство може да си запазите, защото този владетел, който ме придружава, ще ми даде цялото свое царство.
Кралят погледна учудено двамата странници, които случайно бяха чули думите му. Бледият непознат цар му се хареса повече, отколкото червенобузестия здравеняк скитник. (Кралете си имат в тия работи собствен вкус.) Но въпреки това той не можеше да се отрече от кралската си дума и рече:
— Ако успееш, чужденецо, да накараш принцесата да се смее, ще бъдеш принц и неин съпруг.
Това беше достатъчно за скитника. Той припна нанякъде и остави двамата владетели сами.
След това завесата се затвори. Настъпи кратка пауза. Напрежението сред малките зрители нарасна: щеше ли да се засмее принцесата?
Тим Талер тайно се надяваше, че тя ще си остане сериозна. В кратката си поява досега тя му бе станала сякаш истинска сестра, с която ръка за ръка би могъл да се противопостави на тоя смеещ се свят. Но Тим прекалено добре знаеше как завършват повечето приказки. И потиснат очакваше оня миг, когато принцесата щеше да се засмее.
За съжаление не му се наложи дълго да чака. Когато завесата се вдигна, принцесата стоеше отново облегната на прозореца, а двамата крале седяха на перваза на фонтана. Зад сцената се чуваха песни и смехове и изведнъж в дворцовата градина влезе скитникът. Той водеше подире си на златна верижка един лебед. Някакъв дебел мъж държеше дясната си ръка на едно от опашните пера на лебеда, сякаш тя бе залепена за него. С лявата си ръка теглеше подире си тънко мъжленце, което пък теглеше стара баба, а бабата — едно момче, момчето — едно момиче, а момичето пък — едно куче. И всички изглеждаха като приковани в тая верига от някаква магьосническа сила. При това те подскачаха и рипаха, сякаш подхвърляни от невидими пружини, нагоре-надолу, насам и натам. И се смееха така, че цялата дворцова градина кънтеше.
Принцесата се наведе сега още повече от прозореца, за да може по-добре да гледа. Очите й станаха големи-големи, но тя си остана сериозна.
„Не се засмивай, мъничка сестрице! — молеше я тайно Тим. — Нека двамата с теб си останем сериозни, дори когато целият свят се смее.“