Но молбата на Тим бе напразна. Тъжният чужд цар прояви непредпазливостта да погали кучето в края на шествието и ръката му изведнъж се залепи неоткъсваемо за опашката на животното. Той се уплаши, потърси опора, сграбчи със свободната си ръка десницата на краля — бащата на принцесата. Сега и двамата царе се оказаха залепени здраво към веригата, като завършек на странното шествие. Те се задърпаха ужасени, но не им се удаде да се изтръгнат от тая непонятна магия. Трябваше да се примирят със своето необичайно положение, а постепенно сякаш почна да им става дори весело от него.
Краката им се размърдаха несръчно в такт с общия танц, устните им се разкривиха, после двамата започнаха да подскачат като идиоти и неудържимо да се смеят.
В този миг от прозореца се изсипа със звън веселият смях на принцесата. Разнесе се музика. Всичко танцуваше, подскачаше и се смееше. Децата в залата също се смееха и тропаха с крака от удоволствие.
Бедният Тим стърчеше като камък в това море от смях. До него старата госпожа Рикерт се смееше така силно, че трябваше да захлупи лицето си в шепи и да се наведе напред, за да скрие сълзите, които се затъркаляха по бузите й.
В този миг Тим откри колко сходни са външните прояви на смеха и плача. И той направи нещо ужасяващо: също закри лицето си в шепи, наведе се също напред и се престори, че се тресе от смях.
А всъщност Тим плачеше. И шепнеше през сълзите си: „Сестрице принцесо, защо се засмя? Защо, защо се засмя?“.
Когато завесата падна и светлината огря залата, старата госпожа Рикерт извади от чантата си една дантелена кърпичка, попи с нея сълзите от очите си и я подаде после на момчето с думите:
— Вземи, Тим, да си избършеш и ти очите! Знаех си аз, че при такова едно представление ще се засмееш! — и тя победоносно изгледа своя син.
— Да, майко — рече учтиво господин Рикерт. — Твоята идея наистина се оказа добра! — Но лицето му беше тъжно, когато каза това. Той знаеше, че момчето от добросърдечие и отчаяние бе заблудило старата жена. А Тим видя, че господин Рикерт бе прозрял неговото отчаяно хитруване.
За пръв път след оня съдбоносен ден на хиподрума у момчето се надигна един безсилен гняв срещу барон Лефует. То, както се казва, със зъби и с нокти се вкопчи в тая своя ярост, а решението му да си възвърне смеха стана по-твърдо откогато и да било — каквото и да му струваше това, той щеше да си го възвърне!
Втора книга
Объркване
Teach me laughter, save my soul!
(Научи ме да се смея, спаси душата ми!)
Единадесета кола
Зловещият барон
Параходът щеше да отплува на другия ден за Генуа. Старата госпожа Рикерт махаше от стъпалата на бялата вила подире му и Тим също й махаше с ръка, докато можеше да я вижда.
Директорът на параходното дружество отведе лично момчето на кораба. Беше му купил дрехи и обуща, ръчен часовник и блестящо нова моряшка торба.
Когато му подаваше ръка за сбогом на пристанището, той му каза:
— Горе главата, Тим! Като се върнеш след три седмици, светът ще изглежда другояче. И тогава сигурно отново ще се смееш. Съгласен ли си? Разбрахме ли се?
Тим се поколеба. После отвърна бързо:
— Когато се върна при вас, господин Рикерт, отново ще се смея. Разбрахме се!
Той измърмори още едно „благодаря“, защото гърлото му беше като зашито, и изтича по дъсчения трап на палубата.
Капитанът на кораба беше един навъсен мъж, който обичаше да си попийва, а всичко останало не го интересуваше много-много. Той едва погледна момчето, когато Тим му се представи:
— Обърни се към стюарда! Той също е нов човек на парахода и двама с него ще живеете в една каюта.
Тим, който за пръв път в живота си стъпваше на кораб, се лута дълго и безпомощно по железни стълби, из тесни коридори, по предната и задната палуба, за да търси стюарда. Персоналът на кораба не носеше моряшки униформи. Отличаваше се от пътниците само по своето работно облекло. Така момчето не знаеше точно към кого да се обърне. Той продължи да се лута, докато попадна най-после на средната палуба, а от нея през една отворена врата се озова в някакво приемно помещение, в средата на което една покрита с килим стълба, с вити лакирани перила водеше надолу в търбуха на кораба. Оттам се носеше миризмата на пържена риба и Тим предположи, че там ще е неговото бъдещо работно място.
В долния край на стълбата, веднага вдясно, се намираше кухнята, от която излитаха миризмите на разни ястия. Направо през ширококрила врата се влизаше в просторната трапезария с маси и столове, чиито крака бяха завинтени на пода. Някакъв мъж в бяла дреха тъкмо подреждаше салфетки и чаши по масите. Неговата фигура и кръглата му глава с къдрава кафява коса се сториха познати на Тим.