Тим скочи с вик от леглото. Стори му се, че бе чул през гръмотевицата своя собствен смях. Отвори очи и погледът му падна на малкото кръгло прозорче, наречено илюминатор, през което две воднистосини очи се бяха втренчили в каютата.
Страх и ужас притиснаха отново клепачите му, студена пот го обля и той се закова на мястото си, неспособен да мръдне. Така, превит одве, престоя дълго, почти цяла вечност, докато най-после се престраши пак да отвори очи и тихичко да повика Крешимир.
Стюардът не му отговори. Навън, зад тънката желязна стена, се пенеше морето и равномерно, с тътен удряше по нея. Тим не посмя да погледне вече към илюминатора. Извика по-силно Крешимир. Но пак не получи отговор.
Тогава той закрещя така силно, че собственият му глас го уплаши:
— Крешимир! — Това почти не беше вече човешки глас. Но и след този вик никой не се обади.
Тим отново затвори очи, за да не погледне неволно към илюминатора, и пипнешком затърси копчето на нощната лампа. Когато го усети между пръстите си, той го натисна с всичка сила. Лампата светна и момчето отвори очите си.
Заедно с тъмнината в ъглите на каютата се отдръпнаха и страховете му. Тим се наведе да погледне за Крешимир. Но леглото на Крешимир беше празно.
Тогава из ъглищата на празната каюта отново изпълзяха страховете. Момчето затрепери с цялото си тяло, видя се сам в огледалото над мивката как трепери и още повече се изплаши от разкривеното лице, което гледаше насреща му.
Но видът на собственото му отражение по един странен начин го хвърли в някаква яростна решителност. Той скочи от леглото и като полудял намъкна дрехите си. Сега страховете му сякаш бяха останали приковани в огледалото, а той самият бе придобил свободата да прави каквото поиска. Намери смелост да напусне каютата, да изтича в коридора. Напипа в тъмното желязната стълба и я изкатери, макар тя да се люлееше заедно с целия кораб. Навън една висока вълна го измокри целия, но той бързо, като се хващаше за разни въжета и железа, се изкачи до най-горната палуба и влезе в задимено топлата рулева кабина, която беше слабо осветена от един фенер с дебели стъкла.
Джони, хамбургската мечка, посрещна момчето със спокойно учудване:
— Какво правиш тук по това време?
— Къде е Крешимир, щурмане? — почти изкрещя въпроса си Тим, за да надвика тътнежа на една вълна, която се разби в стената на борда.
— Крешимир е болен, момчето ми. Но не се плаши. Само възпаление на апендикса, а от това днес никой не умира.
— Но къде е? — упорстваше Тим. — Къде е сега Крешимир?
— Един патрулен катер от бреговата охрана се оказа случайно наблизо. Той го откара на сушата. Не забеляза ли, че машините спираха по едно време?
— Не — отвърна сломено Тим. После добави с уверен глас: — Крешимир не е болен. Това е работа на барона. Аз видях очите му в илюминатора.
— Ти си видял в илюминатора очите на барона? — Джони се засмя. — Бълнуваш, мойто момче! Ела, съблечи се, вземи там онова одеяло и легни на канапето. При мен положително няма да сънуваш лоши сънища.
В топлата щурманска кабина край тоя благоразумен добродушен великан на Тим почти му се стори, че наистина всичко е било само плод на въображението му. Но после той си спомни отново за новините от радиото, за изчезването на барона чак в Рио де Жанейро, и отново се видя в огледалото над мивката: разтреперан, с грозно ухилено лице. И той реши, че всичко може да се очаква от тоя барон и че, доколкото това му е възможно, не бива никога вече да се бои от него. Защото за щастие Тим също бе видял барона уплашен и слаб.
Момчето легна мълчаливо на канапето, което се люлееше насам-натам и нагоре-надолу, защото тук горе движенията на кораба бяха по-силни, отколкото в каютата.
Обърканите мисли и едно неприятно чувство в стомаха не позволиха на Тим да заспи отново. Така той пролежа много часове буден, докато Джони стоеше спокоен зад руля и само от време на време изпушваше по една цигара. Постепенно и бурята утихна. През това време Тим се напрягаше да измисли някакъв съвсем изключителен облог. Трябваше да бъде толкова невъзможен, та непременно да загуби. Баронът бе използвал страха на Тим — сега Тим искаше на свой ред да го уплаши. Но колкото и да напрягаше мозъка си, никой облог не му се струваше невъзможен за дяволските способности на барона. Ако се хванеше на бас например, че лешникът е по-голям от кокосовия орех? Но кой ще се хване с него на такъв глупав бас? А отгде да знаеш, няма ли Лефует да открие някоя страна на света, където лешниците наистина да са по-големи от кокосовите орехи? Тим отхвърли и тоя облог, като много други през тази нощ. Защото всеки път си спомняше навреме случката с господин Рикерт в трамвая.